сряда, 23 януари 2013 г.

Cloud Atlas: Зло, цивилизация, упадък





Победители, губещи и победата на губещите


Cloud Atlas (предпочитам да го наричам така, вместо нелепото „Облакът атлас”) е страшно добре написан роман. Той е доста смело творение, което сякаш предварително гарантира за откритията и прогнозите в него, чрез естеството на самия текст. Става въпрос за почерка на Дейвид Мичъл през различните стилове на шестте преплетени новели, той е толкова безкомпромисен, все едно казва: „Не ми прави физиономии, знам, че схващаш...” В една такава ситуация, романът си има своето покрито самочувствие, а вече кой колко извлича от книгата си е индивидуален проблем на четящия.

Чувствам се неловко да коментирам качеството на Cloud Atlas като роман, защото то е, тъй да се каже, безупречно. Качеството на книгата е друго нещо, ето например българското издание изглежда много тъпо. По скоро бих коментирал някои от основните елементи в историята, защото тя е голяма и комплексна, та предлага различни интерпретации от различните читатели.

„As many truths as men. Ocasionally, I glimpse a truer truth, hiding in imperfect simulacrums of itself, but as I approach, it bestirs itself & moves deeper into the thorny swamp of dissent.”  Adam Ewing

Приблизително: „Има толкова истини, колкото хора на земята. Понякога сякаш забелязвам по-точна истина да се крие в неясни подобия на самата себе си, но като посегна към нея, тя се отдръпва и потъва дълбоко в обраслото блато на несъгласието.” А. Юинг

Tова любимо мое прозрение на Адъм Юинг от първите страници на романа в известен смисъл е знаково за развитието на героите. Всеки от тях по условие надарен с повишена чувствителност, търси за себе си някаква истина, актуална за времето, в което живее. По-късно в историята концепцията „Има толкова истини, колкото хора на земята.” бива опровергана от Сонми 451, която казва, че истината е в единствено число, а нейните версии са неистини. Права е Сонми от своята позиция на еволюиращ, изключително хуманно настроен клонинг. Тя обаче по интелект и нравствено развитие стои най-високо в йерархията на героите от книгата, за всички останали основни персонажи объркването сред сенките на истината остава. Това подава въпросите в Cloud Atlas, то инициира и отговорите, които ни дава книгата.

Всъщност, частта на Сонми-451 „An Orison of Sonmi-451” ми стана любима не само защото харесвам добрите антиутопични сюжети от край време, а и защото Мичъл доста ясно ни е подал модела на революцията, който се повтаря от древността в лицето на апостоли, месии, бунтовници и всякакви други посланици на „новото начало”. Това е всъщност най-ценната жила в романа, политическата, която майсторски е вплетена от самото начало до края на текста. При един (няма да кажа внимателен прочит, а...) съвсем нормален прочит, такъв, какъвто заслужава Cloud Atlas, прочит с разбиране и поне малко вникване, правят впечатление именно политическите вложки, те са може би и тези, които нареждат Мичъл сред номинираните за големите, световни литературни награди като Букър. Политиката, проявена в голямата тема за войната,например, и от там към самата смърт и хищническата природа на човека.

Ключът към Cloud Atlas е именно в смъртта и насилието. „Вечните общочовешки ценности” пишат по анонсите за примамка на зациклилия читател или да кажа потребител, купувач. По такъв начин обаче, с този изпразнен от съдържание израз, е доста тъпо казано, имайки предвид, че има една по-обобщаваща, звучна и разбираема дума, която напълно важи за историята на Мичъл. Тази дума е зло! Злото в човешките отношения е двигател на този роман, но то не продава, напротив, плаши и отблъсква потребителя в една литературна обстановка, книжарска обстановка, където преводът на световен шедьовър се прокарва като придружител на филм със съмнителни качества и още по-лошо – с филмов плакат вместо корица. Плучава се ефекта: „Продават в Карфур една дебела книга с Хали Бери и Форест Гъмп, много е яка.” Както и да е...

Връзката между различните новели става през смъртта като универсално въздействие върху човека, през едни на пръв поглед различни времена; търсенето на някакви отговори и смъртта, която се опитва да попречи на намирането им. Затова и между отделните герои има приемственост, те сякаш продължават пътя на един и същи неспокоен дух. Дейвид Мичъл недвусмислено ни го е заявил чрез онзи знаков родилен белег с форма на комета. Хубавото в случая е, че тези различни послания са разработени в автентични повествователни форми. Това, наред с други елементи, оформя постмодерния облик на книгата и я прави, както се казва, истинско литературно изкушение. Имаме пътнически дневник ала Мелвил; епистоларна част, изпълнена с атмосферата на следвоенна Европа; образцова американска мистерия през Студената война с корпоративни машинации, ядрена заплаха и доблестна журналистка; после забавна пикареска със стар издател, забъркан в своеобразен полет над кукувиче гнездо; следва оригинална антиутопия с азиатски кибер привкус и накрая постапокалиптичен ужас, в който човекът е регресирал обратно към дивачеството.  

Още Адъм Юинг в първата новела предчувства, че с тази кофти своя природа хората вървят към огромен катаклизъм. След това младият бисексуален композитор Фробишър ще попита, имайки първата световна като спомен от детството : „Was he so sure another war is comin?”. Луиза Рей също забелязва как човешката алчност е готова да рискува ядрена катастрофа. Примерите естествено присъстват в шестте части. Та в тази връзка, какво е това „вечните човешки ценности?” Не бе, това е злото, а вечните човешки ценности просто пъхат хилавата си ръчица между колелата му. Мичъл захваща отдалеч, за да ни представи мрачни, но принципно неизбежни прогнози за развитието на цивилизацията. Централно за всичките персонажи от различните новели си остава предчувствието за една световна война, глобално унищожение или пропадане, което ще обърне развитието на човешката раса, хищническа по своята природа.

Cloud Atlas поставя много въпроси, но този за цивилизацията, за самите представи що е цивилизованост и прогрес се откроява като основен сред другите. Така започваме от свят на расова дискриминация и робство, за да свършим в един еволюционен кошмар, където диваци се избиват заради вкоренения инстинкт за доминация. Кръгът се затваря.

Накрая ако може да перифразираме думите на един от близките до Сонми-451 герои: „Победителите са истинските губещи, защото не научават урока си. Бих казал, че ако губещите съумеят да използват това, на което ги учат враговете им, да, в дългосрочен план губещите могат да се превърнат в победители.” Тук, струва ми се, получаваме поуката от Cloud Atlas – онзи търсещ дух, лишеният от хищнически нагони, героят жертва на злото, оцелява във времето и дори успява да остави своето послание било през журнала, писмата, книгата или манифеста си.  В крайна сметка героите на Дейвид Мичъл живеят в свят на хепи енд-а, макар и с твърде мрачни прогнози.


П.С.  Съзнателно се стремя да не преразказвам части от сюжета, за да не бъда „спойлър” и да разваля радостта от прочита на всички онези, които още не са чели книгата. Не че имам толкова голяма  аудитория, та всички те, непрочелите Cloud Atlas да се сблъскат с текста ми. Това обаче е съвсем друга тема.


неделя, 21 октомври 2012 г.

365 дни жени

Паметно. Седя си на терасата в късния петъшки следобед и се наслаждавам на хладна бутилка Пиринско пред гледката на прекрасната Витоша.

Добре де, гледката не е към планината, а към мръсно бялата деветдесетарска фасада на отсрещната сграда с големи букви HOTEL Restaurant. Някога те са били светещи, но вече са просто разкъртени, тъй като очевидно бизнесът не е потръгнал и „хотелът” сега е наполовина разпродадена жилищна сграда, която седи някак закриващо, спрямо по-важни неща и някак замряло със 70-те процента тъмни прозорци вечер... Нищо, все пак над ръба на покрития с черен асфалт покрив, все пак прозира едно зеленикаво ъгълче от планината, което радва и осмисля моята бира в слънчев следобед с южно изложение. Както и да е – глупости...

Паметното събитие се състои в това, че току що успях да довърша английското издание на “Women” от Буковски. Отне ми точно 1 година за 247 електронни страници. Не че прочитането на която и да е била хубава книга не е събитие, само по себе си, но това тук си е вече нещо. Цяла година умерена консумация на парченца от култовия текст, главно през по-скучните моменти от ежедневието и то без да изпусна нишката. През останалото време просто изчетох няколко десетки други заглавия (да не помисли някой нещо). От „Жени” не научих кой знае колко, нито се вдъхнових достатъчно, че да напиша поема по случая или нещо подобно (опазил Господ ), но все пак ми беше готино да бъда покрай Хенри Чинаски в неговия зрял период.

Изобщо какво ли събитие може да бъде прочита на някоя от книгите на добрия стар Буковски през 2012та. Сега, когато покварения чичко и без това си е абсолютен култ, без да се нуждае от жалко продължителния ми прочит. Както и да е...

Цяла година, Господи! Като се замисля, имам чувството, че за това време съм изгледал цял куп сезони от някой ретрограден “Californication”, само дето оригиналният текст е по-готин от плагиатстващия сценарий на сериите и героят си е Чинаски, а не някой смотаняк, който съмнително прилича на Дейвид Духовни.

Това си е цяла година и затова съм вдъхновен да бълвам настоящия текст по въпроса. Година взиране в екрана върху пиратско копие на електронната книга. Ако притежавах нещо като Kindle например, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин, но уви, трудно и бавно се четат електронни книги на PC.

Сега след като иззяпах стегнатите 100 и няколко глави, пълни със секс и морална разкрепостеност, най после заредих в програмата за пиратство на електронни книги “Cloud Atlas” на David Mitchell (Дейвид Мичъл), заглавие, което чака отдавна в списъка ми. Близо 500 страници световно известна литература, които би трябвало да ми отнемат около 2, 2 и половина години, освен ако междувременно не си купя някакъв четец и не изведа четенето на друго ниво.


Защо, да му е**те майката, трябва да ви пука за тези неща ли? Ми защото Мичъл вече е утвърден, популярен и силно ценен автор на бестселъри от най-новата световна литература, който по една или друга причина още не е познат на широката публика в БГ, освен може би с екранизацията на въпросния роман, чиято премиера в САЩ ще бъде на 26. Октомври, само след 7 дни. За разлика от Мичъл обаче, онзи стар мръсник Буковски отдавна е в устата на мало и голямо от градската и селска културни аудитории, а дори присъства по родни книжни корици и заглавия. Представи си за какво говорим, струва си да му се отдели цяла година, пък било то и на малки порцийки...

четвъртък, 16 август 2012 г.

Среща с адв. Андреа Кампи / "НЕправна кантора" от Федерико Бакомо (Дючезни)

Едва ли някой ще се засили да ми чете блога по средата на Август, но все пак. Аз се намерих в градска среда, имам достъп до топличка компютърна машина свързана в мрежата, така че съм готов да раздухам малко полезна информация, отлежаваща от известно време на едно друго местенце.

Още повече, че съдържанието в KANAL*1*, което по традиция винаги се е лутало насам натам, напоследък съвсем зави към писането на "книжни" теми. Поне пък заглавията са все интригуващи като тоталното ундърграунд събитие на миналата лит. година "Превъплъщението"; приятно насилствените "Тънкости на приготвянето" и провокативната, мрачно въздействаща "Безподобните"... В крайна сметка става дума за официалния, първи канал на интересите ми във времето, така че потока на съдържанието се движи съвсем закономерно.

Настоящата публикация касае нова книга, този път италианска, и представлява част от читателските ми бележки по нея (кое всъщност е тя, публикацията или книгата?), по добре НЕГО - първия роман на Федерико Бакомо "НЕправна кантора".


1.

„Трябва да го видиш”, казаха ми. „Току що е напуснал кантората в която е киснал с години под неуютното крило на своя шеф и „благодетел” Джузепе. Бил корпоративен адвокат, каквото и да означава това. Едва не изперкал под напрежението и заливащата го профанщина, гарнирана с абсурдни опити за човешко общуване. Сега направо е освирепял от радост след новопридобитата свобода. Страшен образ, казвам ти, такива истории ще ти разкаже от кухнята на адвокатите, ще ти падне шапката. Право да ти кажа, май не е много праведен света на правните отношения, даже в Милано май е бая „неправен.” 

Така ми беше представен онзи бивш италиански адвокат, напуснал професионалното поприще с намерение да отдаде чувствителната си към демагогиите и абсурда натура на по-смислени неща. Още разпален от придобития неприятен, но ценен и изграждащ опит, Андреа „Андрю” Кампи споделил патилата си и те се явили в цяла една книга.

В крайна сметка се случи така, че не успях да се срещна с Андрю, тъй като и мен ме повлякоха обстоятелствата и се наложи да прекарам най-сладкия месец от лятото, пътувайки през мрачната западна Германия и още няколко държави, за да приключи всичко в прекрасния италиански север. Заради обещаващото преживяване в света на корпоративната адвокатура обаче, взех със себе си книжката, в която напоследък бе заживял Андреа. Дълго нямах време да обърна внимание на „Неправна кантора” (доста сполучливо заглавие между другото), но веднага след като се намерих със свободен ден в едно невзрачно германско градче на име Фулда, зачетох откровенията на главния герой…

Една непозната книга започва от задната корица, където обикновено има резюме на историята в нея. Краткото текстче от гърба на „НЕправна кантора” ме подготви за проблемите на съвременния живот, за самотата и отчуждението, за загубата на човешката идентичност и прочее неща, с които сме свикнали. Когато зачетох обаче, бях изненадан от едно доста проникновено въведение в професионалния свят и живота на съвременния адвокат, работещ в голяма и влиятелна кантора. Редици от еднообразни дни, тълпи от досадни колеги, потоци от смесваща се човешка реч, която не прави друго освен да замърсява звуковата среда и да тормози нормалната психика. Никакъв личен живот, стрес, апатия, работа, работа, работа – кариера.
Малко след средата на романа, там където вече в мен започна да се заражда едно „Стига! Не мога да слушам повече за досадното ежедневие на правните работници,” в интригата се появи обещаната жена...

Останалият текст и други справки тук:

понеделник, 30 юли 2012 г.

Късен очерк на „Безподобните” от Райна Маркова и Юлий Давидов

След няколко месеца помайване, най-после пооформих разните драфтове, които бях събрал по стики ноутс и други тефтерчета, относно прочита на "Безподобните". Получи се следният разхвърлян текст:






"Романът "Безподобните" не е сърцераздирател-
ната историяна аутистичната програмистка Уника 
и оцелелият в наказателните халоперидолови соц- 
терапии Слупер. Това е разказ за неясното бъдеще 
на човешката интелигентност и чувствителност в
един свят доминиран от интелигентни устройства и 
интелигентен дизайн." Р. Маркова


„Безподобните” на Райна Маркова се чете бавно и трудно. Една от хилядите причини за това е липсата на  доминиращ сюжет, който да следим. Авторката не разказва, а обговаря проблеми.  И дори в определени моменти да има събитийност, свързана с някой от малкото герои, то тя не води към завършеност, не кулминира. Така е обаче и в истинския живот, в житейското време. Нещата не са безкрайна система от кулминиращи микро сюжети, които периодично да се окръглят и затворят в определен цикъл, който пък сам по себе си да послужи за готов сюжет на разказ. Simple as that, ден след ден - ужас.

Времето в романите на Райна Маркова, да кажем, е неопределено. Има книги в които някакъв герои еволюира в някакво изтичащо време, било то минута, час, ден, година, десетилетие, поколение, детство, младост или старост и накрая фабулата на текста се затваря, показвайки ни резултат. При Маркова нещата се случват иначе. Конкретно при ”Безподобните”, в потока на историята ние нямаме особена представа за астрономическото време, макар дневниковата матрица да ни го загатва до известна степен. Така ние имаме възможността да се концентрираме изцяло върху личностното време на героинята, ставайки преки свидетели на нейните неврози, на психичните й състояния. Това е случаят при Фани, предишната героиня на Маркова, така остава и при Уника в „Безподобните”.

В света на Уника има пространства, повърхности, декори и отправни точки, някои доста колоритни и авангардни детайли, които са на място и работат за атмосферата в историята. Обратно, в частта на Слупер, поради стилистичните обременености и стилово унищожителните еклектики, каквито рядко водят до усещането за сюжетност, сценичност и т.н. се получава абсолютна каша от имена, цитати и загатнати смисли. "Доста е поетична тази част," ще каже някой - "господинът е поет"; дразнеща и нечетивна е, бих казал аз, някой просто е объркал формата. Но пък вижте Уника, както предшестващата я личност Фани, има съвсем друга стойност. Причините за връзката й със Слупер са очевидни, създават се условия за пресечна точка,  но пък нуждата тя изобщо да се случи, поне  за мен остава непроницаема.


Тъкмо бях прочел книгата и в един чат с Райна Маркова стана въпрос за впечатленията ми. Тогава авторката й съвсем директно ми сподели „проблема” си. Аз знаех, че все някога ще напиша нещо по въпроса и предвидливо си копирах това онова:


"При мен проблемът е, че редовно погазвам някакви граници на удобството от гледна точка на чисто човешките възприятия, но хаотични и произволни "рандъм" глупости няма. Точно това ми беше и целта – да предизвиквам, дразня, изненадвам с контраст възприятията. Който иска кротки изживявания, да чете Куелю.И все пак много държа на това, да чуя честно мнение, дали до края перверзията ми удържа този темп или губя вниманието на читателя?"


За мен като ценител на „безподобните” неща, книгата е хубава. Тя съдържа историите на две неуравновесени, ярки индивидуалности, които не са се срещали никога, но успяват да общуват помежду си, заради привличането което Ункиа открива в блога на Слупер.  Тя, пишещата кодове, общуващата с невидими макабрени лица като Диоген е окей, но Слупер може би губи вниманието на читателите с интелектуалските си бълнувания. Като цяло историята е много добра, но вторият автор – Юлий Давидов, определено е в тежест.

Един друг аспект:


Райна Маркова не е автор на популярна литература, още повече пък на развлекателна, особено що се отнася до българската аудитория, но за коя друга да се отнася, след като книгите и се продават само тук? Романите и „Фани...” и „Безподобните”,  понякога разказват някакви неща, по често казват, обговарят,  информират за други неща и важни според авторката проблеми. Сигурен съм, че в България по-тежките и сложно композирани произведения от популярната литература, които се продават много, все пак не се разбират от масовия потребител тъпанар, какво остава за прогресивни и по-трудно смилаеми автори като Райна Маркова. За кого?! Споменатият потребителски тип предпочита популярна психология, „селфхелп”, „чик шит, той в невежеството си се оставя да бъде оплетен от агресивния маркетинг и налита на гръмки заглавия от рода на „Не пипай тази книга!” (от някакъв Ян ван Хелсинг). Затова и „Безподобните”, като че ли не се котира сред най-продаваните заглавия, макар и да е потенциално занимателна за младите "четящи граждани". Изначално книгата е някак маргинализирана, тя е алтернативно издание, чакало с години да се появи на бял свят. Но това не означава нищо, напротив още по-добре.

Твърди се, че Райна Маркова е един от най-четящите нови български автори, подготвена по редица проблемни явления на съвремието, че и на близкото бъдеще. Чел съм и нелепи хардкор закачки като това, че била психично болна например, но по тоя въпрос
 коментарът няма връзка. Изводът от такива двуполюсни казвания е, че към произведенията и  личността на авторката има интерес от широк кръг културно/антикултурно обвързани хора, и в двата случая, явно запознати с творчеството й.

Бих казал само, че досега Маркова определено има афинитет към психо и невротични герои като хлабавия Давидов Слупер от „Безподобните”, а и самата тя ги генерира, плътни и  убедителни през Фани на различните метаморфози „по пътя на светлината”, та до безподобната Уника. Край последната в книгата доста съмнително се навъртат някои от старите фанини приятели. Разни хора я разпознават категорично, а Уника тях не. Читателят  няма как да не забележи този момент, този нашепващ глас от миналото и да се запита: „Коя всъщност е тази алиенирана мадама Уника, дали в следващата книга ще бъде друг образ на порасналата Фани или ще мутира в нещо коренно различно?”


Ако все пак сте решили скоро да прочетете  някоя книга, но нямате представа накъде да се отправите с малката си гумена лодчица в океана на художествено литературните продукти, може да се отбиете до някоя от добрите книжарници и за 10 лв. да си купите „Безподобните”. Струва си дори и само заради страхотната корица. Сигурен съм, че абстрахирайки се от целия този очерк, бихте могли да се логнете успешно в света на „Безподобните”  и дори да си прекарате добре, особено ако прескачате и без това кратките появи на Слупер, които са удобно отделени от останалия текстов масив. Паролата е: Уника.

"Безподобните"
Райна Маркова/Юлий Давидов
Изд. Летера 2011

вторник, 5 юни 2012 г.

"Тънкости на приготвянето" от Деница Дилова





      Прочетох новата книга на Деница Дилова рекордно бързо. Основните причини това да се случи бяха три:

      Първо, седмица преди сборникът да бъде издаден, ми бе споменато, че се задава една книга с разкази, която ще „избие рибата”. Тогава нямаше как да знам колко буквално значение имат тези думи и как само в няколко истории ще измрат шарани, амури и други животни. Очаквах изданието на Скалино с възпален интерес, а когато се сдобих с него го излапах за два курса на 204 – от кв. Борово до центъра и обратно.

      Втората причина за светкавичния прочит се състои в краткостта на книгата – 10 разказа в 100 малки чаровни странички със симпатично изрязани ръбчета. Накрая има и едно приложение с кулинарни рецепти, което признавам си не дочетох, но евентуално ще го направя, в случай че реша да експериментирам в кухнята с десет гълъба, яребица или глиган.

      Последната трета предпоставка за бързата, но паметна среща с „Тънкости на приготвянето” е яснотата и стегнатата форма на разказите в нея. Стилът на Дилова е изчистен и комуникативен, подчертано развлекателен, и в комбинация със завършената концепция говори за опита на авторката в сферата на кратката проза.

      „Тънкости на приготвянето” не съдържа нищо излишно. Обвързани с кулинарната тема, разказите следват една линия, която нито предполага особени рискове, нито ги поема. Действайки „на сигурно”, авторката си служи с няколко класически техники, няколко похвата за сюжетиране, като по този начин хем постига стила, хем няма къде да сгреши. Десетте парчета в „Тънкостите” с малки изключения са еталон за добро писане и гарантирана четивност. Те доказват таланта на Дилова да се изразява ясно с достатъчния минимум от езикови средства, без да нарушава композицията, стила и цялостната атмосфера. Важни предимства в полето на краткия разказ.

      Това не е някакъв дебютен сборник с разкази, съдържащ еклектична китка от форми и сюжети, достоен да бъде озаглавен с дръзкото заглавие: „РАЗКАЗИ” от Еди Кой си. Това е „Тънкости на приготвянето” и е концептуална книга.

      Тук може да отбележим и две основни заключения, които произлизат от избраната кулинарна матрица, позната ни вече от автори като Виргиния Захариева с „9 Зайци”. Въпросното се явява един вид женско писане или както там го наричат, но:

      Хрумването за направата на кратък сборник от фикционални текстове, обединени под някаква кулинарна шапка, която предполага и раздел с готварски рецепти, къде като част от идеята, къде за обем, не е нито ново, нито оригинално хрумване. Неизбежно, това кара продуктът, който представлява книгата, да попадне в списъците на онова неавторитетно и дискредитирано пред сериозната литература явление, познато като “chick lit”. Оранжево розовеещата обложка на книгата със скицирано коте и рак, също не кореспондира много добре с темата за смъртта и екстремните завръзки в разказите.
      От друга страна обаче, освобождавайки се от всякакви рискове чрез предварително зададената рамка и явния си талант в кратката проза, Деница Дилова се е справила толкова добре в изработката, че веднъж попаднала в ръцете на читателя, книгата й лесно би помела всякакви предубеждения. Едновременно с бързината на увлекателните, достъпни като език сюжети, разказите от „Тънкости на приготвянето” са и доста безпощадни, особено що се отнася до съдбата на животните в тях. Те приятно, забавно и без агресия нарушават някои табута от лошата, наивна литература, като секса и насилието. Затова ако говорим за женско писане, с едно намигане бих нарекъл това на Деница Дилова: „freak chick lit.”

      Ако трябва да говоря конкретно за текстовете, трудно бих могъл да определя кой ми допада най-много. Всичките десет парчета действат като едно цяло и все пак „Възкресенията на един амур” радва с гротеската на мятащата се по земята, безсмъртна  риба. „Гълъб в супата” предлага някои крайни и натуралистични моменти, които обичам да срещам в литературата. „Разкритията на Алеко Дундич” е чаровна квартална история, която леко се проваля накрая, но не фатално. „Славен ден” е страхотен разказ. Бих споменал и „Въдворяване на покварените” без конкретни аргументи, просто защото тази градска легенда е интерпретирана накратко и добре.

      А макар да не си падам особено по любовната тематика, съзнавам каква сила има тя в цялата човешка култура, за Бога така е, та намирам „Нежен лов” за един от най-комплексните, дълбоки и интригуващи текстове в сборника. Какво да кажа аз като читател, който заради пола и сексуалната си ориентация  не би последвал глуповатия красавец Петер в хотела му, но мистерията, обстоятелствата при които главната героиня го прави, заедно с добре вмъкнатата религиозна нишка са вече нещо.

"Тънкости на приготвянето"
Деница Дилова
"Скалино", София 2011

KANAL EDNO ИЗЛЪЧВА В НЕПРАВИЛНОТО ВРЕМЕ НА НЕПРАВИЛНОТО МЯСТО, АБСОЛЮТНО НЕПРАВИЛНИТЕ НЕЩА!

KANAL EDNO ИЗЛЪЧВА В НЕПРАВИЛНОТО ВРЕМЕ НА НЕПРАВИЛНОТО МЯСТО, АБСОЛЮТНО НЕПРАВИЛНИТЕ НЕЩА!
...и още, тук могат да бъдат прочетени текстове в абсолютно свободен формат, разливи на съзнанието, нестройни разсъждения и прочее бързи включвания. това не е блог за лично творчество, опазил господ. всъщност това не е нищо определено. канал 1, да кажем, в него се влива всевъзможна информация, която е интересувала автора от 2008 до сега. няма претенции за стил, тема, актуалност или какъвто и да е адекватен спрямо евентуалния таргет подход.