сряда, 23 януари 2013 г.

Cloud Atlas: Зло, цивилизация, упадък





Победители, губещи и победата на губещите


Cloud Atlas (предпочитам да го наричам така, вместо нелепото „Облакът атлас”) е страшно добре написан роман. Той е доста смело творение, което сякаш предварително гарантира за откритията и прогнозите в него, чрез естеството на самия текст. Става въпрос за почерка на Дейвид Мичъл през различните стилове на шестте преплетени новели, той е толкова безкомпромисен, все едно казва: „Не ми прави физиономии, знам, че схващаш...” В една такава ситуация, романът си има своето покрито самочувствие, а вече кой колко извлича от книгата си е индивидуален проблем на четящия.

Чувствам се неловко да коментирам качеството на Cloud Atlas като роман, защото то е, тъй да се каже, безупречно. Качеството на книгата е друго нещо, ето например българското издание изглежда много тъпо. По скоро бих коментирал някои от основните елементи в историята, защото тя е голяма и комплексна, та предлага различни интерпретации от различните читатели.

„As many truths as men. Ocasionally, I glimpse a truer truth, hiding in imperfect simulacrums of itself, but as I approach, it bestirs itself & moves deeper into the thorny swamp of dissent.”  Adam Ewing

Приблизително: „Има толкова истини, колкото хора на земята. Понякога сякаш забелязвам по-точна истина да се крие в неясни подобия на самата себе си, но като посегна към нея, тя се отдръпва и потъва дълбоко в обраслото блато на несъгласието.” А. Юинг

Tова любимо мое прозрение на Адъм Юинг от първите страници на романа в известен смисъл е знаково за развитието на героите. Всеки от тях по условие надарен с повишена чувствителност, търси за себе си някаква истина, актуална за времето, в което живее. По-късно в историята концепцията „Има толкова истини, колкото хора на земята.” бива опровергана от Сонми 451, която казва, че истината е в единствено число, а нейните версии са неистини. Права е Сонми от своята позиция на еволюиращ, изключително хуманно настроен клонинг. Тя обаче по интелект и нравствено развитие стои най-високо в йерархията на героите от книгата, за всички останали основни персонажи объркването сред сенките на истината остава. Това подава въпросите в Cloud Atlas, то инициира и отговорите, които ни дава книгата.

Всъщност, частта на Сонми-451 „An Orison of Sonmi-451” ми стана любима не само защото харесвам добрите антиутопични сюжети от край време, а и защото Мичъл доста ясно ни е подал модела на революцията, който се повтаря от древността в лицето на апостоли, месии, бунтовници и всякакви други посланици на „новото начало”. Това е всъщност най-ценната жила в романа, политическата, която майсторски е вплетена от самото начало до края на текста. При един (няма да кажа внимателен прочит, а...) съвсем нормален прочит, такъв, какъвто заслужава Cloud Atlas, прочит с разбиране и поне малко вникване, правят впечатление именно политическите вложки, те са може би и тези, които нареждат Мичъл сред номинираните за големите, световни литературни награди като Букър. Политиката, проявена в голямата тема за войната,например, и от там към самата смърт и хищническата природа на човека.

Ключът към Cloud Atlas е именно в смъртта и насилието. „Вечните общочовешки ценности” пишат по анонсите за примамка на зациклилия читател или да кажа потребител, купувач. По такъв начин обаче, с този изпразнен от съдържание израз, е доста тъпо казано, имайки предвид, че има една по-обобщаваща, звучна и разбираема дума, която напълно важи за историята на Мичъл. Тази дума е зло! Злото в човешките отношения е двигател на този роман, но то не продава, напротив, плаши и отблъсква потребителя в една литературна обстановка, книжарска обстановка, където преводът на световен шедьовър се прокарва като придружител на филм със съмнителни качества и още по-лошо – с филмов плакат вместо корица. Плучава се ефекта: „Продават в Карфур една дебела книга с Хали Бери и Форест Гъмп, много е яка.” Както и да е...

Връзката между различните новели става през смъртта като универсално въздействие върху човека, през едни на пръв поглед различни времена; търсенето на някакви отговори и смъртта, която се опитва да попречи на намирането им. Затова и между отделните герои има приемственост, те сякаш продължават пътя на един и същи неспокоен дух. Дейвид Мичъл недвусмислено ни го е заявил чрез онзи знаков родилен белег с форма на комета. Хубавото в случая е, че тези различни послания са разработени в автентични повествователни форми. Това, наред с други елементи, оформя постмодерния облик на книгата и я прави, както се казва, истинско литературно изкушение. Имаме пътнически дневник ала Мелвил; епистоларна част, изпълнена с атмосферата на следвоенна Европа; образцова американска мистерия през Студената война с корпоративни машинации, ядрена заплаха и доблестна журналистка; после забавна пикареска със стар издател, забъркан в своеобразен полет над кукувиче гнездо; следва оригинална антиутопия с азиатски кибер привкус и накрая постапокалиптичен ужас, в който човекът е регресирал обратно към дивачеството.  

Още Адъм Юинг в първата новела предчувства, че с тази кофти своя природа хората вървят към огромен катаклизъм. След това младият бисексуален композитор Фробишър ще попита, имайки първата световна като спомен от детството : „Was he so sure another war is comin?”. Луиза Рей също забелязва как човешката алчност е готова да рискува ядрена катастрофа. Примерите естествено присъстват в шестте части. Та в тази връзка, какво е това „вечните човешки ценности?” Не бе, това е злото, а вечните човешки ценности просто пъхат хилавата си ръчица между колелата му. Мичъл захваща отдалеч, за да ни представи мрачни, но принципно неизбежни прогнози за развитието на цивилизацията. Централно за всичките персонажи от различните новели си остава предчувствието за една световна война, глобално унищожение или пропадане, което ще обърне развитието на човешката раса, хищническа по своята природа.

Cloud Atlas поставя много въпроси, но този за цивилизацията, за самите представи що е цивилизованост и прогрес се откроява като основен сред другите. Така започваме от свят на расова дискриминация и робство, за да свършим в един еволюционен кошмар, където диваци се избиват заради вкоренения инстинкт за доминация. Кръгът се затваря.

Накрая ако може да перифразираме думите на един от близките до Сонми-451 герои: „Победителите са истинските губещи, защото не научават урока си. Бих казал, че ако губещите съумеят да използват това, на което ги учат враговете им, да, в дългосрочен план губещите могат да се превърнат в победители.” Тук, струва ми се, получаваме поуката от Cloud Atlas – онзи търсещ дух, лишеният от хищнически нагони, героят жертва на злото, оцелява във времето и дори успява да остави своето послание било през журнала, писмата, книгата или манифеста си.  В крайна сметка героите на Дейвид Мичъл живеят в свят на хепи енд-а, макар и с твърде мрачни прогнози.


П.С.  Съзнателно се стремя да не преразказвам части от сюжета, за да не бъда „спойлър” и да разваля радостта от прочита на всички онези, които още не са чели книгата. Не че имам толкова голяма  аудитория, та всички те, непрочелите Cloud Atlas да се сблъскат с текста ми. Това обаче е съвсем друга тема.


Няма коментари:

KANAL EDNO ИЗЛЪЧВА В НЕПРАВИЛНОТО ВРЕМЕ НА НЕПРАВИЛНОТО МЯСТО, АБСОЛЮТНО НЕПРАВИЛНИТЕ НЕЩА!

KANAL EDNO ИЗЛЪЧВА В НЕПРАВИЛНОТО ВРЕМЕ НА НЕПРАВИЛНОТО МЯСТО, АБСОЛЮТНО НЕПРАВИЛНИТЕ НЕЩА!
...и още, тук могат да бъдат прочетени текстове в абсолютно свободен формат, разливи на съзнанието, нестройни разсъждения и прочее бързи включвания. това не е блог за лично творчество, опазил господ. всъщност това не е нищо определено. канал 1, да кажем, в него се влива всевъзможна информация, която е интересувала автора от 2008 до сега. няма претенции за стил, тема, актуалност или какъвто и да е адекватен спрямо евентуалния таргет подход.