неделя, 21 октомври 2012 г.

365 дни жени

Паметно. Седя си на терасата в късния петъшки следобед и се наслаждавам на хладна бутилка Пиринско пред гледката на прекрасната Витоша.

Добре де, гледката не е към планината, а към мръсно бялата деветдесетарска фасада на отсрещната сграда с големи букви HOTEL Restaurant. Някога те са били светещи, но вече са просто разкъртени, тъй като очевидно бизнесът не е потръгнал и „хотелът” сега е наполовина разпродадена жилищна сграда, която седи някак закриващо, спрямо по-важни неща и някак замряло със 70-те процента тъмни прозорци вечер... Нищо, все пак над ръба на покрития с черен асфалт покрив, все пак прозира едно зеленикаво ъгълче от планината, което радва и осмисля моята бира в слънчев следобед с южно изложение. Както и да е – глупости...

Паметното събитие се състои в това, че току що успях да довърша английското издание на “Women” от Буковски. Отне ми точно 1 година за 247 електронни страници. Не че прочитането на която и да е била хубава книга не е събитие, само по себе си, но това тук си е вече нещо. Цяла година умерена консумация на парченца от култовия текст, главно през по-скучните моменти от ежедневието и то без да изпусна нишката. През останалото време просто изчетох няколко десетки други заглавия (да не помисли някой нещо). От „Жени” не научих кой знае колко, нито се вдъхнових достатъчно, че да напиша поема по случая или нещо подобно (опазил Господ ), но все пак ми беше готино да бъда покрай Хенри Чинаски в неговия зрял период.

Изобщо какво ли събитие може да бъде прочита на някоя от книгите на добрия стар Буковски през 2012та. Сега, когато покварения чичко и без това си е абсолютен култ, без да се нуждае от жалко продължителния ми прочит. Както и да е...

Цяла година, Господи! Като се замисля, имам чувството, че за това време съм изгледал цял куп сезони от някой ретрограден “Californication”, само дето оригиналният текст е по-готин от плагиатстващия сценарий на сериите и героят си е Чинаски, а не някой смотаняк, който съмнително прилича на Дейвид Духовни.

Това си е цяла година и затова съм вдъхновен да бълвам настоящия текст по въпроса. Година взиране в екрана върху пиратско копие на електронната книга. Ако притежавах нещо като Kindle например, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин, но уви, трудно и бавно се четат електронни книги на PC.

Сега след като иззяпах стегнатите 100 и няколко глави, пълни със секс и морална разкрепостеност, най после заредих в програмата за пиратство на електронни книги “Cloud Atlas” на David Mitchell (Дейвид Мичъл), заглавие, което чака отдавна в списъка ми. Близо 500 страници световно известна литература, които би трябвало да ми отнемат около 2, 2 и половина години, освен ако междувременно не си купя някакъв четец и не изведа четенето на друго ниво.


Защо, да му е**те майката, трябва да ви пука за тези неща ли? Ми защото Мичъл вече е утвърден, популярен и силно ценен автор на бестселъри от най-новата световна литература, който по една или друга причина още не е познат на широката публика в БГ, освен може би с екранизацията на въпросния роман, чиято премиера в САЩ ще бъде на 26. Октомври, само след 7 дни. За разлика от Мичъл обаче, онзи стар мръсник Буковски отдавна е в устата на мало и голямо от градската и селска културни аудитории, а дори присъства по родни книжни корици и заглавия. Представи си за какво говорим, струва си да му се отдели цяла година, пък било то и на малки порцийки...

четвъртък, 16 август 2012 г.

Среща с адв. Андреа Кампи / "НЕправна кантора" от Федерико Бакомо (Дючезни)

Едва ли някой ще се засили да ми чете блога по средата на Август, но все пак. Аз се намерих в градска среда, имам достъп до топличка компютърна машина свързана в мрежата, така че съм готов да раздухам малко полезна информация, отлежаваща от известно време на едно друго местенце.

Още повече, че съдържанието в KANAL*1*, което по традиция винаги се е лутало насам натам, напоследък съвсем зави към писането на "книжни" теми. Поне пък заглавията са все интригуващи като тоталното ундърграунд събитие на миналата лит. година "Превъплъщението"; приятно насилствените "Тънкости на приготвянето" и провокативната, мрачно въздействаща "Безподобните"... В крайна сметка става дума за официалния, първи канал на интересите ми във времето, така че потока на съдържанието се движи съвсем закономерно.

Настоящата публикация касае нова книга, този път италианска, и представлява част от читателските ми бележки по нея (кое всъщност е тя, публикацията или книгата?), по добре НЕГО - първия роман на Федерико Бакомо "НЕправна кантора".


1.

„Трябва да го видиш”, казаха ми. „Току що е напуснал кантората в която е киснал с години под неуютното крило на своя шеф и „благодетел” Джузепе. Бил корпоративен адвокат, каквото и да означава това. Едва не изперкал под напрежението и заливащата го профанщина, гарнирана с абсурдни опити за човешко общуване. Сега направо е освирепял от радост след новопридобитата свобода. Страшен образ, казвам ти, такива истории ще ти разкаже от кухнята на адвокатите, ще ти падне шапката. Право да ти кажа, май не е много праведен света на правните отношения, даже в Милано май е бая „неправен.” 

Така ми беше представен онзи бивш италиански адвокат, напуснал професионалното поприще с намерение да отдаде чувствителната си към демагогиите и абсурда натура на по-смислени неща. Още разпален от придобития неприятен, но ценен и изграждащ опит, Андреа „Андрю” Кампи споделил патилата си и те се явили в цяла една книга.

В крайна сметка се случи така, че не успях да се срещна с Андрю, тъй като и мен ме повлякоха обстоятелствата и се наложи да прекарам най-сладкия месец от лятото, пътувайки през мрачната западна Германия и още няколко държави, за да приключи всичко в прекрасния италиански север. Заради обещаващото преживяване в света на корпоративната адвокатура обаче, взех със себе си книжката, в която напоследък бе заживял Андреа. Дълго нямах време да обърна внимание на „Неправна кантора” (доста сполучливо заглавие между другото), но веднага след като се намерих със свободен ден в едно невзрачно германско градче на име Фулда, зачетох откровенията на главния герой…

Една непозната книга започва от задната корица, където обикновено има резюме на историята в нея. Краткото текстче от гърба на „НЕправна кантора” ме подготви за проблемите на съвременния живот, за самотата и отчуждението, за загубата на човешката идентичност и прочее неща, с които сме свикнали. Когато зачетох обаче, бях изненадан от едно доста проникновено въведение в професионалния свят и живота на съвременния адвокат, работещ в голяма и влиятелна кантора. Редици от еднообразни дни, тълпи от досадни колеги, потоци от смесваща се човешка реч, която не прави друго освен да замърсява звуковата среда и да тормози нормалната психика. Никакъв личен живот, стрес, апатия, работа, работа, работа – кариера.
Малко след средата на романа, там където вече в мен започна да се заражда едно „Стига! Не мога да слушам повече за досадното ежедневие на правните работници,” в интригата се появи обещаната жена...

Останалият текст и други справки тук:

понеделник, 30 юли 2012 г.

Късен очерк на „Безподобните” от Райна Маркова и Юлий Давидов

След няколко месеца помайване, най-после пооформих разните драфтове, които бях събрал по стики ноутс и други тефтерчета, относно прочита на "Безподобните". Получи се следният разхвърлян текст:






"Романът "Безподобните" не е сърцераздирател-
ната историяна аутистичната програмистка Уника 
и оцелелият в наказателните халоперидолови соц- 
терапии Слупер. Това е разказ за неясното бъдеще 
на човешката интелигентност и чувствителност в
един свят доминиран от интелигентни устройства и 
интелигентен дизайн." Р. Маркова


„Безподобните” на Райна Маркова се чете бавно и трудно. Една от хилядите причини за това е липсата на  доминиращ сюжет, който да следим. Авторката не разказва, а обговаря проблеми.  И дори в определени моменти да има събитийност, свързана с някой от малкото герои, то тя не води към завършеност, не кулминира. Така е обаче и в истинския живот, в житейското време. Нещата не са безкрайна система от кулминиращи микро сюжети, които периодично да се окръглят и затворят в определен цикъл, който пък сам по себе си да послужи за готов сюжет на разказ. Simple as that, ден след ден - ужас.

Времето в романите на Райна Маркова, да кажем, е неопределено. Има книги в които някакъв герои еволюира в някакво изтичащо време, било то минута, час, ден, година, десетилетие, поколение, детство, младост или старост и накрая фабулата на текста се затваря, показвайки ни резултат. При Маркова нещата се случват иначе. Конкретно при ”Безподобните”, в потока на историята ние нямаме особена представа за астрономическото време, макар дневниковата матрица да ни го загатва до известна степен. Така ние имаме възможността да се концентрираме изцяло върху личностното време на героинята, ставайки преки свидетели на нейните неврози, на психичните й състояния. Това е случаят при Фани, предишната героиня на Маркова, така остава и при Уника в „Безподобните”.

В света на Уника има пространства, повърхности, декори и отправни точки, някои доста колоритни и авангардни детайли, които са на място и работат за атмосферата в историята. Обратно, в частта на Слупер, поради стилистичните обременености и стилово унищожителните еклектики, каквито рядко водят до усещането за сюжетност, сценичност и т.н. се получава абсолютна каша от имена, цитати и загатнати смисли. "Доста е поетична тази част," ще каже някой - "господинът е поет"; дразнеща и нечетивна е, бих казал аз, някой просто е объркал формата. Но пък вижте Уника, както предшестващата я личност Фани, има съвсем друга стойност. Причините за връзката й със Слупер са очевидни, създават се условия за пресечна точка,  но пък нуждата тя изобщо да се случи, поне  за мен остава непроницаема.


Тъкмо бях прочел книгата и в един чат с Райна Маркова стана въпрос за впечатленията ми. Тогава авторката й съвсем директно ми сподели „проблема” си. Аз знаех, че все някога ще напиша нещо по въпроса и предвидливо си копирах това онова:


"При мен проблемът е, че редовно погазвам някакви граници на удобството от гледна точка на чисто човешките възприятия, но хаотични и произволни "рандъм" глупости няма. Точно това ми беше и целта – да предизвиквам, дразня, изненадвам с контраст възприятията. Който иска кротки изживявания, да чете Куелю.И все пак много държа на това, да чуя честно мнение, дали до края перверзията ми удържа този темп или губя вниманието на читателя?"


За мен като ценител на „безподобните” неща, книгата е хубава. Тя съдържа историите на две неуравновесени, ярки индивидуалности, които не са се срещали никога, но успяват да общуват помежду си, заради привличането което Ункиа открива в блога на Слупер.  Тя, пишещата кодове, общуващата с невидими макабрени лица като Диоген е окей, но Слупер може би губи вниманието на читателите с интелектуалските си бълнувания. Като цяло историята е много добра, но вторият автор – Юлий Давидов, определено е в тежест.

Един друг аспект:


Райна Маркова не е автор на популярна литература, още повече пък на развлекателна, особено що се отнася до българската аудитория, но за коя друга да се отнася, след като книгите и се продават само тук? Романите и „Фани...” и „Безподобните”,  понякога разказват някакви неща, по често казват, обговарят,  информират за други неща и важни според авторката проблеми. Сигурен съм, че в България по-тежките и сложно композирани произведения от популярната литература, които се продават много, все пак не се разбират от масовия потребител тъпанар, какво остава за прогресивни и по-трудно смилаеми автори като Райна Маркова. За кого?! Споменатият потребителски тип предпочита популярна психология, „селфхелп”, „чик шит, той в невежеството си се оставя да бъде оплетен от агресивния маркетинг и налита на гръмки заглавия от рода на „Не пипай тази книга!” (от някакъв Ян ван Хелсинг). Затова и „Безподобните”, като че ли не се котира сред най-продаваните заглавия, макар и да е потенциално занимателна за младите "четящи граждани". Изначално книгата е някак маргинализирана, тя е алтернативно издание, чакало с години да се появи на бял свят. Но това не означава нищо, напротив още по-добре.

Твърди се, че Райна Маркова е един от най-четящите нови български автори, подготвена по редица проблемни явления на съвремието, че и на близкото бъдеще. Чел съм и нелепи хардкор закачки като това, че била психично болна например, но по тоя въпрос
 коментарът няма връзка. Изводът от такива двуполюсни казвания е, че към произведенията и  личността на авторката има интерес от широк кръг културно/антикултурно обвързани хора, и в двата случая, явно запознати с творчеството й.

Бих казал само, че досега Маркова определено има афинитет към психо и невротични герои като хлабавия Давидов Слупер от „Безподобните”, а и самата тя ги генерира, плътни и  убедителни през Фани на различните метаморфози „по пътя на светлината”, та до безподобната Уника. Край последната в книгата доста съмнително се навъртат някои от старите фанини приятели. Разни хора я разпознават категорично, а Уника тях не. Читателят  няма как да не забележи този момент, този нашепващ глас от миналото и да се запита: „Коя всъщност е тази алиенирана мадама Уника, дали в следващата книга ще бъде друг образ на порасналата Фани или ще мутира в нещо коренно различно?”


Ако все пак сте решили скоро да прочетете  някоя книга, но нямате представа накъде да се отправите с малката си гумена лодчица в океана на художествено литературните продукти, може да се отбиете до някоя от добрите книжарници и за 10 лв. да си купите „Безподобните”. Струва си дори и само заради страхотната корица. Сигурен съм, че абстрахирайки се от целия този очерк, бихте могли да се логнете успешно в света на „Безподобните”  и дори да си прекарате добре, особено ако прескачате и без това кратките появи на Слупер, които са удобно отделени от останалия текстов масив. Паролата е: Уника.

"Безподобните"
Райна Маркова/Юлий Давидов
Изд. Летера 2011

вторник, 5 юни 2012 г.

"Тънкости на приготвянето" от Деница Дилова





      Прочетох новата книга на Деница Дилова рекордно бързо. Основните причини това да се случи бяха три:

      Първо, седмица преди сборникът да бъде издаден, ми бе споменато, че се задава една книга с разкази, която ще „избие рибата”. Тогава нямаше как да знам колко буквално значение имат тези думи и как само в няколко истории ще измрат шарани, амури и други животни. Очаквах изданието на Скалино с възпален интерес, а когато се сдобих с него го излапах за два курса на 204 – от кв. Борово до центъра и обратно.

      Втората причина за светкавичния прочит се състои в краткостта на книгата – 10 разказа в 100 малки чаровни странички със симпатично изрязани ръбчета. Накрая има и едно приложение с кулинарни рецепти, което признавам си не дочетох, но евентуално ще го направя, в случай че реша да експериментирам в кухнята с десет гълъба, яребица или глиган.

      Последната трета предпоставка за бързата, но паметна среща с „Тънкости на приготвянето” е яснотата и стегнатата форма на разказите в нея. Стилът на Дилова е изчистен и комуникативен, подчертано развлекателен, и в комбинация със завършената концепция говори за опита на авторката в сферата на кратката проза.

      „Тънкости на приготвянето” не съдържа нищо излишно. Обвързани с кулинарната тема, разказите следват една линия, която нито предполага особени рискове, нито ги поема. Действайки „на сигурно”, авторката си служи с няколко класически техники, няколко похвата за сюжетиране, като по този начин хем постига стила, хем няма къде да сгреши. Десетте парчета в „Тънкостите” с малки изключения са еталон за добро писане и гарантирана четивност. Те доказват таланта на Дилова да се изразява ясно с достатъчния минимум от езикови средства, без да нарушава композицията, стила и цялостната атмосфера. Важни предимства в полето на краткия разказ.

      Това не е някакъв дебютен сборник с разкази, съдържащ еклектична китка от форми и сюжети, достоен да бъде озаглавен с дръзкото заглавие: „РАЗКАЗИ” от Еди Кой си. Това е „Тънкости на приготвянето” и е концептуална книга.

      Тук може да отбележим и две основни заключения, които произлизат от избраната кулинарна матрица, позната ни вече от автори като Виргиния Захариева с „9 Зайци”. Въпросното се явява един вид женско писане или както там го наричат, но:

      Хрумването за направата на кратък сборник от фикционални текстове, обединени под някаква кулинарна шапка, която предполага и раздел с готварски рецепти, къде като част от идеята, къде за обем, не е нито ново, нито оригинално хрумване. Неизбежно, това кара продуктът, който представлява книгата, да попадне в списъците на онова неавторитетно и дискредитирано пред сериозната литература явление, познато като “chick lit”. Оранжево розовеещата обложка на книгата със скицирано коте и рак, също не кореспондира много добре с темата за смъртта и екстремните завръзки в разказите.
      От друга страна обаче, освобождавайки се от всякакви рискове чрез предварително зададената рамка и явния си талант в кратката проза, Деница Дилова се е справила толкова добре в изработката, че веднъж попаднала в ръцете на читателя, книгата й лесно би помела всякакви предубеждения. Едновременно с бързината на увлекателните, достъпни като език сюжети, разказите от „Тънкости на приготвянето” са и доста безпощадни, особено що се отнася до съдбата на животните в тях. Те приятно, забавно и без агресия нарушават някои табута от лошата, наивна литература, като секса и насилието. Затова ако говорим за женско писане, с едно намигане бих нарекъл това на Деница Дилова: „freak chick lit.”

      Ако трябва да говоря конкретно за текстовете, трудно бих могъл да определя кой ми допада най-много. Всичките десет парчета действат като едно цяло и все пак „Възкресенията на един амур” радва с гротеската на мятащата се по земята, безсмъртна  риба. „Гълъб в супата” предлага някои крайни и натуралистични моменти, които обичам да срещам в литературата. „Разкритията на Алеко Дундич” е чаровна квартална история, която леко се проваля накрая, но не фатално. „Славен ден” е страхотен разказ. Бих споменал и „Въдворяване на покварените” без конкретни аргументи, просто защото тази градска легенда е интерпретирана накратко и добре.

      А макар да не си падам особено по любовната тематика, съзнавам каква сила има тя в цялата човешка култура, за Бога така е, та намирам „Нежен лов” за един от най-комплексните, дълбоки и интригуващи текстове в сборника. Какво да кажа аз като читател, който заради пола и сексуалната си ориентация  не би последвал глуповатия красавец Петер в хотела му, но мистерията, обстоятелствата при които главната героиня го прави, заедно с добре вмъкнатата религиозна нишка са вече нещо.

"Тънкости на приготвянето"
Деница Дилова
"Скалино", София 2011

понеделник, 28 май 2012 г.

Култовия сериал е спреният сериал



Съвременната телевизионната индустрия, както е известно, е силно конформистко пространство. В нея всичко зависи от статистиките и голата математика на рейтингите. По този начин качеството на излъчваните шоута не зависи само от майсторлъка на определени артисти (режисьори, сценаристи и прочие), а разбира се от аудиторията. Тук ще стане дума за сериалите и то щатските такива, защото именно конкуренцията зад океана, заедно с новаторските проекти на амбициозните творци, създава едно високо качество, продаваемо в цял свят.
Без да задълбаваме много във филмовата история, ще кажем, че има два вида шоута: такива, които се тътрят с години, без да губят своите зрители и други, които след първите няколко сезона биват спирани заради нерентабилност. Едните отговарят на редица изисквания, които ги правят масови и лесно смилаеми, а другите рискуват някъде и често не получават бързо одобрението, нужно, за да останат на екрана. Оказва се, обаче, че вторите не винаги са кофти продукции. Напротив, появява се един парадокс и той се състои в това, че именно спрените сериали се превръщат в култ за милиони фенове в целия свят. Едно недоразумение, важно за почитателите, но почти незначително за телевизионните програми, които бързо запълват появилата се ефирна ниша със следващия проект. В един момент, ние запалените зрители, започваме да си задаваме въпроса: Трябва ли един съвременен сериал да бъде на всяка цена отхвърлен, за да стане ако не легендарен, то поне малък фенски култ?
И да, и не! Знаем как несправедливото отхвърляне на едно стойностно творческо парче, може да му придаде култов статут и в същото време сме се нагледали на силни стартове, които поради липса на мярка и ламтеж за пари и статистически успехи се приземяват по задник в прахоляка.
Вече може да споменем спреният в края на 2011-та от HBO, Bored to death. Един сериал, привидно изграден на добрата стара детективска матрица, но на практика прилагащ свеж и забавен пастиш на същата, която извън постмодерните експерименти е преексплоатирана и сведена до обект на булевардната литература и ниско бюджетното кино. В Bored to death, отегчените герои наистина системно пушеха леки наркотици и като цяло бяха странни за обикновения зрител, но чарът им, заедно с тънкия, ироничен сюжет, бяха глътка свеж въздух за претъпканите с негледаеми клишета HBO.
Преди да продължим по темата за спрените сериали с Bored to death, обаче, сме длъжни да подкрепим аргументацията с един класически и задължителен пример за въпросното парадоксално явление. Става дума за Twin Peaks, разбира се, който е легендарния сериал на Дейвид Линч, но същевременно и не до там премислената продукция на още куп режисьори и сценаристи с най-различни стил и почерк.
Дейвид Линч, популярен вече от успеха на Blue Velvet, заедно с писателя Марк Фрост, получава възможността да създаде сериал, който да пресъздаде американската реалност, пречупена през неговата специфична сюрреалистична призма. Двамата обмислят нещата и така се ражда мистериозната ТиВи драма Twin Peaks, разказваща за малко планинско градче от северозапада, където при мистериозни обстоятелства е убита местната красавица Лора Палмър.
Макар да е позиционирано в четвъртък вечер в програмата на телевизията ABC и да се бори за аудитория с вече утвърдената комедия Cheers, шоуто бележи огромен рейтинг още с пилотния епизод, който не спада чак до края на първия сезон. Подписан е договор за втори сезон, който продължава да бъде супер успешен, но след разкриването на убиеца на Лора, контролът на Линч намалява, качеството на сериала разбира се пада, а с него и рейтинга.
 Последвалия спад в рейтинга вече няма особено значение, след като цяла Америка до сега се е питала: Кой уби Лора Палмър? и дори работодателите започват да се надигат заради проблема, че служителите им не могат да се концентрират върху работата от дискусии върху сюжета на новия сериал. Толкова грандиозен е успехът на Twin Peaks. Въпреки това къде заради неразбирателство с останалата част от екипа, къде заради приоритетната работа по Lost Highway, Дейвид Линч оставя сериала на заден план. Сериите се завъртат около агент Купър, черната и бялата дупка и малко по малко губят зрителите си, които вече не само не са закачени към интригата на убийството, а са лишени и от плътността на режисираните от Линч епизоди. В крайна сметка, за добро или зло сериалът е спрян след втория сезон и ние така и не разбираме какво се случва с обсебения агент на ФеБеРе.
По това време Twin Peaks вече се излъчва Англия, Испания, Швеция, Дания, Швейцария, Франция и т.н. Продават се всякакви рекламни материали, книги и списания за филма. Продукцията става абсолютен култ на световно ниво, който и до днес подържа твърда фенска база. Правят се всевъзможни трибюти, но въпреки феноменалния успех на сериала, въвел сериозната кинематография в телевизионната програма, декорите са отдавна разглобени, актьорския екип е разпръснат и Twin Peaks никога няма да бъде продължен.
Още един прекрасен пример в защита на тезата, че култовият сериал е спреният сериал, е любимата ни бутафория, разиграна от фалиращото семейство Блут, а именно Arrested Development (Развитие в застой). Шоуто, което от самия старт не спира да бъде ограничавано и рязано откъм епизоди, е сред най-фрапантните, неразбираеми за масовата публика и в същото време, култови за феновете, телевизионни произведения, добутвали до три сезона. Заснет ръчно, с треперещите кадри, рязка смяна на сцените, множество ремарки и препратки към миналото на историята, филмът носи усещането за абсурден реалити формат, който в първите моменти причинява главоболие. В същото време, обаче, Развитие в застой е толкова изненадващ, нелеп и смешен, че веднъж започнал да гледа, по-разкрепостеният зрител не може да спре. Това е шоу, което помита всякакъв морал, разбива всевъзможни табута и разтоварва зрителите с огромни дози неконтролируем смях.
Въпреки одобрението на критиката, шестте награди Еми и получения Златен глобус, шоуто излъчвано от FOX никога не се изкачва значително в рейтингите. Това довежда до постоянните съкращения в сюжета, които водят до компресирането на целия финал на трети сезон, който се превръща във финансово самоубийство за телевизията, особено след като времето на излъчване съвпада с откриването на зимните олимпийски игри през 2006 година.
В крайна сметка Развитие в застой е спрян за добро. В третия си и последен сезон, дали заради оказания натиск или нещо друго, сериите стават все по-произволни и историята започва да се разпада под масата от бутафорни сцени, които са забавни, но прекалената им концентрация заплашва да убие замисъла и да превърне филма в най-обикна клоунада.
Въпреки неуспеха в ефир, безброй DVD-та с филма са разпродадени из целия свят и дори се получава оферта от друга програма – Shoutime, за излъчване на четвърти сезон. Създателят на Развитие в застой, Майкъл Хървиц, отказва поканата като коментира, че е достигнал до предела на идеята си, разказал е историята, която е искал, а усеща как актьорите също са готови да продължат нататък в кариерите си. Развитие в застой приключва, но слуховете за пълнометражен филм не спират да бъдат дискутирани в медиите от 2008 година насам. Така през 2011 дойде и потвърждението, че ще бъдат заснети последни десет епизода, разказващи за развитието на всеки от главните герои през годините извън ефира, последвани от пълнометражен филм. Какво друго ни остава, освен да изчакаме това да се случи.
От създателите на спрени щатски сериали, Джонатан Еймс, мозъкът зад Bored to Death, изразява най-голям ентусиазъм да продължи с нов сезон, макар за сега да няма заинтересовани телевизии. Пак по класическата постановка, спреният сериал за ню йоркските напушалки Джонатан (Джейсън Шварцман), Рей (Зак Галафанакис) и Джордж (Тед Дансън) продава страхотни количества DVD-та от излъчените сезони.
            Това всъщност е толкова нормално, имайки в предвид звездния каст и добрия сюжет. Изобщо не е странно, че такъв филм бива спрян при положение, че се излъчва в понеделник, което никога не е било добра вечер за HBO, заради това, че сериите трябва да се борят срещу колосалния „Двама мъже и половина” и традиционната понеделнишка футболна вечер. Това е детайл, който до голяма степен дава ясен отговор на въпроса, защо се спират добрите сериали? Нещо повече – доказва, че липсата на рейтинг, няма пряка връзка с качеството на продукта. От тук можем в няколко думи да скицираме механизма, по който едно телевизионно парче се превръща в култ: готино съдържание – интерес от „хардкор” ТиВи феновете – кофти позиции в програмата – липса на рейтинг – спиране – шум от страна на феновете и критиката – КУЛТ.
   Еймс е готов да работи по продължение на историята, където бихме разбрали какво ще произлезе от хитрия „клифхенгър” в последните епизоди. Там главният герой (Джейсън Шварцман, представи си обърканата му физиономия!) съгрешава със сестра си, без двамата да подозират за кръвната връзка помежду им. В последствие Джонатан разбира потресаващата истина и отива на среща с новата, прекрасна приятелка (сестра му), където всички очакват шокова сцена с разкритие на инцеста, но вместо това двамата се впускат в страстна целувка и КРАЙ.
 Режисьорът твърди, че е способен да приложи куп сценаристки  трикове в евентуален следващ сезон, за да се измъкне от възникналата финална ситуацията, която е леко смущаваща за обикновения зрител. Ние не се съмняваме в занаятчийските му качества, но преди това, някой трябва да му даде бюджет и ефир. Успех, от името на всички доволни зрители, макар че, честно казано, с трите сезона Bored to Death си е добре и те са напълно достатъчни за добиване на въпросния статут. Все пак най-култовият сериал е спреният на време сериал.

П.С. Това разбира се важи и за саги като Desperate Housewives (Отчаяни съпруги) например, където осемте сезона не пречат на добрата репутация. Но все пак и в този случай екипът спира навреме и осем е крайното число за филма. Очевидно има Ти Ви истории, за които са нужни повече години и продължителността, както изглежда, няма да навреди фатално. Все пак някъде наричат Отчаяни съпруги „Twin Peaks на домакините”, затова като става дума за култ при сериалите, не забравяйте от кое планинско градче започва всичко.












петък, 25 май 2012 г.

"Превъплъщението" (жмежмо роман)



„Превъплъщението” (жмежмо роман)
или как се раждат чудовищата

„Жмежмо” е хубава и звучна дума. Тя изразява дебюта на едно бебе в сферата на речта и е един нов и различен подход към това житейско начинание спрямо традиционните „мама” или „тата”. „Жмежмо” – това е първото нещо което изрича главният герой от дебютния роман на Емил Стефанов „Превъплъщението”. Вероятно за това и книгата е определена от автора като „жмежмо роман”, заради самата идея за първите стъпки, за дебютирането и навлизането в играта на живота.
 Да кажем, че „Превъплъщението” се доближава до представата за това, което наричаме юношески роман, но от онези, които определено грабват вниманието на възрастните читатели. Той разказва напрегнатата история за израстването и пътя към превръщането в своеобразно чудовище на детето гений Братой Братанов. Него виждаме в обкръжението на веселото му, но съвсем не идилично семейство, попаднало под терора на таен съвет от местни учителки, свикнали да използват влиянието си за шантаж и трупане на материални облаги.
Драмата на протагониста Братой започва от едно често срещано и сравнително безобидно прегрешение сред децата, каквото е тютюнопушенето. Родителите Стойка и Братан са решени да се справят с това залитане от правия път на сина им и предприемат крути мерки срещу него. Борят порока с бой, глад, изтощителни постове с вдигнати ръце и тъмничен затвор в килера. Те прилагат върху невръстния Братой макаренковските си възпитателни практики и това лека полека отключва цяла буря от събития, които се обръщат срещу тях. Имаме на лице изнудване, опит за изнасилване, разорение и безкраен терор върху съществото на бедния малък гений, допуснал грешката да пропуши. В един момент от историята насилието ескалира до гротескни нива и започва да контрастира с безобидния и закачлив тон на книгата. Читателят изведнъж си дава сметка, че  е свидетел на сериозен конфликт, който именно инициира превъплъщението на детето в абсурдно създание.
В края на книгата външните сили напълно контролират живота и съдбата на Братой, възрастните около него се оказват истински агенти на злото и вродената доброта на героя, усетът му за всемирната логика и любовта му към всички, са поставени на сериозно изпитание. Не без помощта на принудителното интензивно четене и отшелническия живот в изгнание, невръстният гений попада в лабиринтите на мисълта и страданието в комбинация с невъзможността да проумее екстремното положение, в което се намира, го тласкат към нечовешката метаморфоза.
Повествованието в „Превъплъщението” е изведено чрез един лек и забавен, до голяма степен постмодерен маниер, който ни задава широк спектър от смисли чрез множество интертекстуални вметки и директни или не толкова срещи с разнообразни исторически личности. Така внимателният читател би открил присъствието в текста на Карл Гаус, Фройд, Шекспир, Пикасо, Гогол, Селинджър, Тери Пратчет, Омир, Ван Гог, Даниел Келман, Кафка, Йовков, Ларс фон Триер, та чак и Лора Палмър. Не остава скрит стремежът на автора да постави силна отправна точка към „Преображението” на Кафка, този сигнал светва още в заглавието, но тук връзката между Братой и Грегор Замза не е изплетена от невъзможности и екзистенциален ужас, а е по-скоро поредния интелектуален майтап.
Става дума за лека и увличаща история с художествено калпазански характер. Стилът на книгата е доста бъбрив и отвлечен в най-различни фактологически симулации, но не по онзи банален и отегчителен начин, а във форма, която би ни подсетила за образци от творчеството на такива като Дъглас Адамс, Пратчет, Том Робинс и Джаспър Форд. Светът на романа поставя читателят в заплетена игра, където ролята на Кюивистите, Големия градски часовник и мистичното число 2147 изнасят съвсем различна картина на българското градче „Q”. Така то от неоткриваема на картата провинция се превръща в необикновено и дори магично място. Да декора си остава роден, но внушението е друго и няма нищо общо с глуповатите интерпретации на българската реалност, на които твърде често се натъкваме. „Превъплъщението” е изплетено от умело подбрани детайли, някои определено отнесени от основната идея, но все пак цветни, симпатични и приятни. Именно те в комбинация с костюмирането на героите и техните особени характери, създават плътната атмосфера около щурото семейство Братонови. Почеркът на Емикеланджело (псевдоним на автора) е покрит с ирония, особен и алтернативен, на моменти мрачен и меланхоличен, защо не и малко пост-пънк. Струва си да споменем и майсторската изработка на диалозите, още една силна страна на романа в стилово отношение, като с тяхна помощ сцените не просто се изговарят, а биват изиграни – предимство за Емил Стефанов в сравнение с редица български дебюти.
Жмежмо романът „Превъплъщението” е обявен като първа част от трилогия, която разкрива цялата бурна история на Братой Братанов и странното му житие в градчето „Q”. Ако следващите парчета от този разказ запазят нивото на досегашния материал, то той несъмнено ще бъде едно забележително литературно постижение. Такова, което задължително трябва да се прочете.

Самиздат, София, 2011
Повече информация за местата, където се продава и т.н. на страницата на книгата във facebook, чието име напълно отговаря на заглавието на пост-а.

KANAL EDNO ИЗЛЪЧВА В НЕПРАВИЛНОТО ВРЕМЕ НА НЕПРАВИЛНОТО МЯСТО, АБСОЛЮТНО НЕПРАВИЛНИТЕ НЕЩА!

KANAL EDNO ИЗЛЪЧВА В НЕПРАВИЛНОТО ВРЕМЕ НА НЕПРАВИЛНОТО МЯСТО, АБСОЛЮТНО НЕПРАВИЛНИТЕ НЕЩА!
...и още, тук могат да бъдат прочетени текстове в абсолютно свободен формат, разливи на съзнанието, нестройни разсъждения и прочее бързи включвания. това не е блог за лично творчество, опазил господ. всъщност това не е нищо определено. канал 1, да кажем, в него се влива всевъзможна информация, която е интересувала автора от 2008 до сега. няма претенции за стил, тема, актуалност или какъвто и да е адекватен спрямо евентуалния таргет подход.