Изключително банална градска история

Сложих тлъста точка накрая на писмото си. Излязох навън. Чудех се какво мога да правя в един толкова тъжен ден, в този толкова тъжен град. Спуснах се надолу по канала. Шляех се безцелно, беше тъмно. Около мен се стрелкаха най-различни автомобили, но предимно таксита. Сигурен съм, че в много от тях се гушеха уморени окъсняли чиновници по пътя към скапаните си панелни домове в Младост и другите подобни, долни свърталища. Спрях се на един тенекиен павильон, продавачът имаше подпухнали очи и решаваше кръстословица. Поисках му патронче водка и той ми я подаде. Платих с малкото пари, които ми бяха останали. Изпих я на няколко мощни глътки, едва не се задавих. Аз не можех да понасям водка, но жадувах автентични преживявания в този скучен град, където не понасят шляещи се хора като мен. Разполагах с още пет лева. Спуснах се по булеварда. Там вече се бяха наредили множество нощни труженички. Носеха се вяло по края на платната за движение и разпалваха дива, но мръсна и забранена страст в сърцата на чиновниците, сгушените в жълтите таксита. Спрях се при първата проститутка и със студено изражение я попитах дали си има местенце някъде наблизо, защото съм пеша. Тя от своя страна се поинтересува дали разполагам с тридесет лева, казах и че имам само пет, а тя ми пожела приятна вечер...беше любезна. Заговорих следващата, положението беше почти същото, но тя не бе така любезна. После третата и четвъртата и така нататък, докато не стигнах до една циганка, която се нави. Това бе достатъчно за мен, понеже водката вече отпускаше действието си.

Влязохме в един сутерен с жълти стени, жълто легло и пожълтяли от слънцето дограми на прозорците. Имаше много мъртви мухи между стъклата на дограмите и мивка в единия край на помещението, както подобава на един сутерен. Това всъщност не беше точно сутерен, а боксониера, но това няма никакво значение за разказа. Седнахме на леглото. Започнахме да разговаряме. Нощната труженичка, пустата, говореше развален български и и стана неудобно, че не разбира нещата за които и говорех. Аз продължавах да бълвам някакви отнесени неща за култура и литература. Тя ме хвана за пакета, аз отместих ръката й – така няколко пъти...По едно време тя каза, че времето е изтекло и трябва да и броя още пет лева. Аз, както споменах имах само една петарка и тя беше вече похарчена, макар и все още в джоба ми. Дадох и парите и я целунах по бузата, после излязох (е ако трябва да съм честен не я целунах никъде), тръгнах обратно към вкъщи. Беше достатъчно късно, а и фабулата е достатъчна, за да може този текст да бъде официално шорт стори. Трябва също така да внимавам с броя на думите ако искам все пак да бъда публикуван в списание някой ден...

Такива работи си мислех, докато се носих към моя тъжен апартамент, където щях да умра и тази вечер, за да се събудя отново утре в своята мизерия. Изведнъж нещо избуча до мен и почувствах странни гравитационни промени, сетне се намерих на земята. Усетих топла кръв да се спуска по врата ми. След малко бях мъртъв.

Аз съм адекватен човек и никога не посмях да мечтая за живота на големите поети и писатели, те все пак са избраници сред нас. Въпреки всичко се радвам, че поне смъртта ми беше характерна и драматична. Като на Ролан Барт и предполагам много други културно ангажирани люде. Както и да е, поне в кръвта ми утре ще намерят алкохол, което несъмено ще бъде плюс в биографията ми...не голям, но плюс...плюсче...Може би...някога, все пак

БГ ъндърграунд 2008

В последно време си мисля все по-често, колко ограничена представа имаме за средата, в която живеем. Като казвам среда, имам в предвид града, държавата или ако щете дори целия свят. Тук обаче няма да става дума за света, прекалено общо е, а и трябва да се изпише доста. Предпочитам да кажа няколко думи за милата ни родина, за България и хората, които живуркат на територията и.

До сега цял живот съм живял в една реалност, проектирана от собствения ми житейски опит, реалност, в която обществото се свежда до няколко прослойки, които съм смятал за познати и до там. Всички извън тези социални групи са абсолютни маргинали и се броят на пръсти. Сигурен съм, че голяма част от останалите хора, с които се разминаваме ежедневно по улиците също разсъждават така, иначе нямаше да се радват на толкова железен мироглед.

В последно време се сблъсках с нещо ново. Разбрах, че на двайсет процента от населението им хлопа дъската и пият редовно антидепресанти, друга огромна част от народа са изпаднали алкохолици с месечен доход далеч под 500 лева и умират да играят Бинго, например. Огромна цифра са и тези, които са си загубили ума в следствие на това, че нямат нито работа, нито жилище и са решили проблема, прекарвайки "безгрижни" дни и нощи на улицата. Ако беше вечно лято - екстра! Списакът продължава с уличните музиканти. Има такива, които са доста талантливи, интелигентни и просто се промотират по този начин, този тип е най-разпространен по филмите. Има ги обаче и тези със изтърканите балтони, където гледат отчаяно и с по една флейтичка надуват по цял ден за жълти стотинки. Циганетата просят по улиците, оправлявани от хитри "мениджъри" които им плащат на определена ставка. Въпросът със проститутките стои по сходен начин. Някой сега ще попита, какво ново, това си го знаем всички. Е знаем си го, да и аз винаги съм го знаел, обаче сега го усещам като заобикаляща ме реалност, навсякъде, където мога да отида. А иначе инфлацията расте, с нея цените и стандартът на живот. Само заплатите си остават същите, а там, където обещават по-големи, никога не ти ги дават на цяло, все ще объркаш нещо достатъчно за санкция. Фирми бол. Гарантират ти израстване в млад и креативен колектив и после те пращат да продаваш картички в някой парк. Разбирам, че като продам един милион от тях, ще ми израстне нещо, евентуално.

Скоро, след като влязохме в Евро съюза се засилихме и опретнахме ръкави, дружно да му ебем мамата. Тези дни даже и президентът на републиката - "Гоце" сгази лука. Сега уж е на път да изхвърчи, заедно с целия оправляващ кабинет, но силно се съмнявам, че това ще стане. Най-много цялата държава с все народ в нея да излети с триста от ЕС. Незнам защо, но тези събития ми напомнят на онези от преди десетина години, сещате ли се. Май пак ще дойде зимата в политически и метерологичен план и хората масово ще се топлят с кюмбета, на които тихо ще къкри леща и боб.
Автор: С.Н.

P.S. Като приложение към тази кратка статийка съм решил да оставя един 30 минутен филм на Алексо Петров от 2002 год. Филмчето носи лаконичното заглавие "Свирки" (Blowjobs) и разказва една история, която поне според мен има отношение по гореизложения проблем. За тези, които не знаят или не се сещат, Алексо Петров е режисьор на скандално известния филм "Baklava".