Сложих тлъста точка накрая на писмото си. Излязох навън. Чудех се какво мога да правя в един толкова тъжен ден, в този толкова тъжен град. Спуснах се надолу по канала. Шляех се безцелно, беше тъмно. Около мен се стрелкаха най-различни автомобили, но предимно таксита. Сигурен съм, че в много от тях се гушеха уморени окъсняли чиновници по пътя към скапаните си панелни домове в Младост и другите подобни, долни свърталища. Спрях се на един тенекиен павильон, продавачът имаше подпухнали очи и решаваше кръстословица. Поисках му патронче водка и той ми я подаде. Платих с малкото пари, които ми бяха останали. Изпих я на няколко мощни глътки, едва не се задавих. Аз не можех да понасям водка, но жадувах автентични преживявания в този скучен град, където не понасят шляещи се хора като мен. Разполагах с още пет лева. Спуснах се по булеварда. Там вече се бяха наредили множество нощни труженички. Носеха се вяло по края на платната за движение и разпалваха дива, но мръсна и забранена страст в сърцата на чиновниците, сгушените в жълтите таксита. Спрях се при първата проститутка и със студено изражение я попитах дали си има местенце някъде наблизо, защото съм пеша. Тя от своя страна се поинтересува дали разполагам с тридесет лева, казах и че имам само пет, а тя ми пожела приятна вечер...беше любезна. Заговорих следващата, положението беше почти същото, но тя не бе така любезна. После третата и четвъртата и така нататък, докато не стигнах до една циганка, която се нави. Това бе достатъчно за мен, понеже водката вече отпускаше действието си.
Влязохме в един сутерен с жълти стени, жълто легло и пожълтяли от слънцето дограми на прозорците. Имаше много мъртви мухи между стъклата на дограмите и мивка в единия край на помещението, както подобава на един сутерен. Това всъщност не беше точно сутерен, а боксониера, но това няма никакво значение за разказа. Седнахме на леглото. Започнахме да разговаряме. Нощната труженичка, пустата, говореше развален български и и стана неудобно, че не разбира нещата за които и говорех. Аз продължавах да бълвам някакви отнесени неща за култура и литература. Тя ме хвана за пакета, аз отместих ръката й – така няколко пъти...По едно време тя каза, че времето е изтекло и трябва да и броя още пет лева. Аз, както споменах имах само една петарка и тя беше вече похарчена, макар и все още в джоба ми. Дадох и парите и я целунах по бузата, после излязох (е ако трябва да съм честен не я целунах никъде), тръгнах обратно към вкъщи. Беше достатъчно късно, а и фабулата е достатъчна, за да може този текст да бъде официално шорт стори. Трябва също така да внимавам с броя на думите ако искам все пак да бъда публикуван в списание някой ден...
Такива работи си мислех, докато се носих към моя тъжен апартамент, където щях да умра и тази вечер, за да се събудя отново утре в своята мизерия. Изведнъж нещо избуча до мен и почувствах странни гравитационни промени, сетне се намерих на земята. Усетих топла кръв да се спуска по врата ми. След малко бях мъртъв.
Аз съм адекватен човек и никога не посмях да мечтая за живота на големите поети и писатели, те все пак са избраници сред нас. Въпреки всичко се радвам, че поне смъртта ми беше характерна и драматична. Като на Ролан Барт и предполагам много други културно ангажирани люде. Както и да е, поне в кръвта ми утре ще намерят алкохол, което несъмено ще бъде плюс в биографията ми...не голям, но плюс...плюсче...Може би...някога, все пак
