"Длъжникът"/ Марианна Георгиева

Като фен на мрачната естетика, на ужаса и гротеската, обичам грозното в изкуството и съм свикнал с инструментите му. Въпреки това обаче „Длъжникът” на Марианна Георгиева успя да ме уплаши, леко да помрачи настроението ми и откровено да ме потресе в няколко момента от четенето.

Стилът на Марианна Георгиева е унищожително концентриран и свидетелства за един огромен талант. Почеркът ѝ изказва ясен и прозорлив поглед, една зряла социална критичност, каквато можем да видим при много малко от младите български писатели, пък и въобще, нека не градим впечатлението, че навън липсват некадърници, мотаещи се в краката на литературата!

„Длъжникът” не е класически композиран роман, можем да си представим дори, че въобще не е роман, а някакво друго произведение на изящната словесност като голяма поема например. Това е книга със собствена логика и фрагментарна подредба на текстовете, където времената, пространствата и разказваческите гласове непрестанно се рушат и съграждат наново. В тази книга се е вселил демон и тя дума по дума, сцена по сцена се бори с него, опитвайки да изпълни ритуал за прочистване.

Книгата на Марианна Георгиева изпъква още от първите страници, защото в нея „птиците цепят мрака наоколо и режат небето”. Авторката пише остро и моделирайки без погнуса с грозни и противни материали. Тя е студена и обективна. Описва безпогрешно бита на хората преди и сега, тук и там, но при нея последните целувки се дават от „хладна, вкочанена уста”, а „любовникът си заминава бързо като пребито и наказано куче”. В „Длъжникът” пространствата са непознати и опасни. В един такъв свят, откровено всяващ страх и напрежение, дори вятърът „се увива в краката ѝ като стоманена верига или нещо подобно”, защото този вятър не е обикновен вятър и в мрака той довява различни субстанции, за да причинява злини. Контрастите и подобията тук са ужасяващи. В тази модернистична и някак по експресионистки декорирана картина, където светлините играят, физическите измерения са миражи – общуването е зловещо и деконструирано от напиращата лудост, интериорите са стари и корозирали, а екстериорите пък опушени и покрити с кал.

Всичко тук е лишено предварително от всякакви перспективи за положително случване, но нещо в книгата все пак се бори с демона, който плюе скверности. Четейки текста ние усещаме присъствието на този  поборник, но не знаем със сигурност кой е той или се страхуваме да изречем името му, за да не изглеждаме сантиментални.

Cloud Atlas: Зло, цивилизация, упадък

Победители, губещи и победата на губещите

Cloud Atlas (предпочитам да го наричам така, вместо нелепото „Облакът атлас”) е страшно добре написан роман. Той е доста смело творение, което сякаш предварително гарантира за откритията и прогнозите в него, чрез естеството на самия текст. Става въпрос за почерка на Дейвид Мичъл през различните стилове на шестте преплетени новели, той е толкова безкомпромисен, все едно казва: „Не ми прави физиономии, знам, че схващаш...” В една такава ситуация, романът си има своето покрито самочувствие, а вече кой колко извлича от книгата си е индивидуален проблем на четящия.

Чувствам се неловко да коментирам качеството на Cloud Atlas като роман, защото то е, тъй да се каже, безупречно. Качеството на книгата е друго нещо, ето например българското издание изглежда много тъпо. По скоро бих коментирал някои от основните елементи в историята, защото тя е голяма и комплексна, та предлага различни интерпретации от различните читатели.

„As many truths as men. Ocasionally, I glimpse a truer truth, hiding in imperfect simulacrums of itself, but as I approach, it bestirs itself & moves deeper into the thorny swamp of dissent.”  Adam Ewing

Приблизително: „Има толкова истини, колкото хора на земята. Понякога сякаш забелязвам по-точна истина да се крие в неясни подобия на самата себе си, но като посегна към нея, тя се отдръпва и потъва дълбоко в обраслото блато на несъгласието.” А. Юинг

Tова любимо мое прозрение на Адъм Юинг от първите страници на романа в известен смисъл е знаково за развитието на героите. Всеки от тях по условие надарен с повишена чувствителност, търси за себе си някаква истина, актуална за времето, в което живее. По-късно в историята концепцията „Има толкова истини, колкото хора на земята.” бива опровергана от Сонми 451, която казва, че истината е в единствено число, а нейните версии са неистини. Права е Сонми от своята позиция на еволюиращ, изключително хуманно настроен клонинг. Тя обаче по интелект и нравствено развитие стои най-високо в йерархията на героите от книгата, за всички останали основни персонажи объркването сред сенките на истината остава. Това подава въпросите в Cloud Atlas, то инициира и отговорите, които ни дава книгата.

Всъщност, частта на Сонми-451 „An Orison of Sonmi-451” ми стана любима не само защото харесвам добрите антиутопични сюжети от край време, а и защото Мичъл доста ясно ни е подал модела на революцията, който се повтаря от древността в лицето на апостоли, месии, бунтовници и всякакви други посланици на „новото начало”. Това е всъщност най-ценната жила в романа, политическата, която майсторски е вплетена от самото начало до края на текста. При един (няма да кажа внимателен прочит, а...) съвсем нормален прочит, такъв, какъвто заслужава Cloud Atlas, прочит с разбиране и поне малко вникване, правят впечатление именно политическите вложки, те са може би и тези, които нареждат Мичъл сред номинираните за големите, световни литературни награди като Букър. Политиката, проявена в голямата тема за войната,например, и от там към самата смърт и хищническата природа на човека.

Ключът към Cloud Atlas е именно в смъртта и насилието. „Вечните общочовешки ценности” пишат по анонсите за примамка на зациклилия читател или да кажа потребител, купувач. По такъв начин обаче, с този изпразнен от съдържание израз, е доста тъпо казано, имайки предвид, че има една по-обобщаваща, звучна и разбираема дума, която напълно важи за историята на Мичъл. Тази дума е зло! Злото в човешките отношения е двигател на този роман, но то не продава, напротив, плаши и отблъсква потребителя в една литературна обстановка, книжарска обстановка, където преводът на световен шедьовър се прокарва като придружител на филм със съмнителни качества и още по-лошо – с филмов плакат вместо корица. Плучава се ефекта: „Продават в Карфур една дебела книга с Хали Бери и Форест Гъмп, много е яка.” Както и да е...

Връзката между различните новели става през смъртта като универсално въздействие върху човека, през едни на пръв поглед различни времена; търсенето на някакви отговори и смъртта, която се опитва да попречи на намирането им. Затова и между отделните герои има приемственост, те сякаш продължават пътя на един и същи неспокоен дух. Дейвид Мичъл недвусмислено ни го е заявил чрез онзи знаков родилен белег с форма на комета. Хубавото в случая е, че тези различни послания са разработени в автентични повествователни форми. Това, наред с други елементи, оформя постмодерния облик на книгата и я прави, както се казва, истинско литературно изкушение. Имаме пътнически дневник ала Мелвил; епистоларна част, изпълнена с атмосферата на следвоенна Европа; образцова американска мистерия през Студената война с корпоративни машинации, ядрена заплаха и доблестна журналистка; после забавна пикареска със стар издател, забъркан в своеобразен полет над кукувиче гнездо; следва оригинална антиутопия с азиатски кибер привкус и накрая постапокалиптичен ужас, в който човекът е регресирал обратно към дивачеството.  

Още Адъм Юинг в първата новела предчувства, че с тази кофти своя природа хората вървят към огромен катаклизъм. След това младият бисексуален композитор Фробишър ще попита, имайки първата световна като спомен от детството : „Was he so sure another war is comin?”. Луиза Рей също забелязва как човешката алчност е готова да рискува ядрена катастрофа. Примерите естествено присъстват в шестте части. Та в тази връзка, какво е това „вечните човешки ценности?” Не бе, това е злото, а вечните човешки ценности просто пъхат хилавата си ръчица между колелата му. Мичъл захваща отдалеч, за да ни представи мрачни, но принципно неизбежни прогнози за развитието на цивилизацията. Централно за всичките персонажи от различните новели си остава предчувствието за една световна война, глобално унищожение или пропадане, което ще обърне развитието на човешката раса, хищническа по своята природа.

Cloud Atlas поставя много въпроси, но този за цивилизацията, за самите представи що е цивилизованост и прогрес се откроява като основен сред другите. Така започваме от свят на расова дискриминация и робство, за да свършим в един еволюционен кошмар, където диваци се избиват заради вкоренения инстинкт за доминация. Кръгът се затваря.

Накрая ако може да перифразираме думите на един от близките до Сонми-451 герои: „Победителите са истинските губещи, защото не научават урока си. Бих казал, че ако губещите съумеят да използват това, на което ги учат враговете им, да, в дългосрочен план губещите могат да се превърнат в победители.” Тук, струва ми се, получаваме поуката от Cloud Atlas – онзи търсещ дух, лишеният от хищнически нагони, героят жертва на злото, оцелява във времето и дори успява да остави своето послание било през журнала, писмата, книгата или манифеста си.  В крайна сметка героите на Дейвид Мичъл живеят в свят на хепи енд-а, макар и с твърде мрачни прогнози.

П.С.  Съзнателно се стремя да не преразказвам части от сюжета, за да не бъда „спойлър” и да разваля радостта от прочита на всички онези, които още не са чели книгата. Не че имам толкова голяма  аудитория, та всички те, непрочелите Cloud Atlas да се сблъскат с текста ми. Това обаче е съвсем друга тема.

365 дни жени

Паметно. Седя си на терасата в късния петъшки следобед и се наслаждавам на хладна бутилка Пиринско пред гледката на прекрасната Витоша.

Добре де, гледката не е към планината, а към мръсно бялата деветдесетарска фасада на отсрещната сграда с големи букви HOTEL Restaurant. Някога те са били светещи, но вече са просто разкъртени, тъй като очевидно бизнесът не е потръгнал и „хотелът” сега е наполовина разпродадена жилищна сграда, която седи някак закриващо, спрямо по-важни неща и някак замряло със 70-те процента тъмни прозорци вечер... Нищо, все пак над ръба на покрития с черен асфалт покрив, все пак прозира едно зеленикаво ъгълче от планината, което радва и осмисля моята бира в слънчев следобед с южно изложение. Както и да е – глупости...

Паметното събитие се състои в това, че току що успях да довърша английското издание на “Women” от Буковски. Отне ми точно 1 година за 247 електронни страници. Не че прочитането на която и да е била хубава книга не е събитие, само по себе си, но това тук си е вече нещо. Цяла година умерена консумация на парченца от култовия текст, главно през по-скучните моменти от ежедневието и то без да изпусна нишката. През останалото време просто изчетох няколко десетки други заглавия (да не помисли някой нещо). От „Жени” не научих кой знае колко, нито се вдъхнових достатъчно, че да напиша поема по случая или нещо подобно (опазил Господ ), но все пак ми беше готино да бъда покрай Хенри Чинаски в неговия зрял период.

Изобщо какво ли събитие може да бъде прочита на някоя от книгите на добрия стар Буковски през 2012та. Сега, когато покварения чичко и без това си е абсолютен култ, без да се нуждае от жалко продължителния ми прочит. Както и да е...

Цяла година, Господи! Като се замисля, имам чувството, че за това време съм изгледал цял куп сезони от някой ретрограден “Californication”, само дето оригиналният текст е по-готин от плагиатстващия сценарий на сериите и героят си е Чинаски, а не някой смотаняк, който съмнително прилича на Дейвид Духовни.

Това си е цяла година и затова съм вдъхновен да бълвам настоящия текст по въпроса. Година взиране в екрана върху пиратско копие на електронната книга. Ако притежавах нещо като Kindle например, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин, но уви, трудно и бавно се четат електронни книги на PC.

Сега след като иззяпах стегнатите 100 и няколко глави, пълни със секс и морална разкрепостеност, най после заредих в програмата за пиратство на електронни книги “Cloud Atlas” на David Mitchell (Дейвид Мичъл), заглавие, което чака отдавна в списъка ми. Близо 500 страници световно известна литература, които би трябвало да ми отнемат около 2, 2 и половина години, освен ако междувременно не си купя някакъв четец и не изведа четенето на друго ниво.

Защо, да му е**те майката, трябва да ви пука за тези неща ли? Ми защото Мичъл вече е утвърден, популярен и силно ценен автор на бестселъри от най-новата световна литература, който по една или друга причина още не е познат на широката публика в БГ, освен може би с екранизацията на въпросния роман, чиято премиера в САЩ ще бъде на 26. Октомври, само след 7 дни. За разлика от Мичъл обаче, онзи стар мръсник Буковски отдавна е в устата на мало и голямо от градската и селска културни аудитории, а дори присъства по родни книжни корици и заглавия. Представи си за какво говорим, струва си да му се отдели цяла година, пък било то и на малки порцийки...

Среща с адв. Андреа Кампи / "НЕправна кантора" от Федерико Бакомо (Дючезни)

Едва ли някой ще се засили да ми чете блога по средата на Август, но все пак. Аз се намерих в градска среда, имам достъп до топличка компютърна машина свързана в мрежата, така че съм готов да раздухам малко полезна информация, отлежаваща от известно време на едно друго местенце.

Още повече, че съдържанието в KANAL*1*, което по традиция винаги се е лутало насам натам, напоследък съвсем зави към писането на "книжни" теми. Поне пък заглавията са все интригуващи като тоталното ундърграунд събитие на миналата лит. година "Превъплъщението"; приятно насилствените "Тънкости на приготвянето" и провокативната, мрачно въздействаща "Безподобните"... В крайна сметка става дума за официалния, първи канал на интересите ми във времето, така че потока на съдържанието се движи съвсем закономерно.

Настоящата публикация касае нова книга, този път италианска, и представлява част от читателските ми бележки по нея (кое всъщност е тя, публикацията или книгата?), по добре НЕГО - първия роман на Федерико Бакомо "НЕправна кантора".

1.

„Трябва да го видиш”, казаха ми. „Току що е напуснал кантората в която е киснал с години под неуютното крило на своя шеф и „благодетел” Джузепе. Бил корпоративен адвокат, каквото и да означава това. Едва не изперкал под напрежението и заливащата го профанщина, гарнирана с абсурдни опити за човешко общуване. Сега направо е освирепял от радост след новопридобитата свобода. Страшен образ, казвам ти, такива истории ще ти разкаже от кухнята на адвокатите, ще ти падне шапката. Право да ти кажа, май не е много праведен света на правните отношения, даже в Милано май е бая „неправен.” 

Така ми беше представен онзи бивш италиански адвокат, напуснал професионалното поприще с намерение да отдаде чувствителната си към демагогиите и абсурда натура на по-смислени неща. Още разпален от придобития неприятен, но ценен и изграждащ опит, Андреа „Андрю” Кампи споделил патилата си и те се явили в цяла една книга.

В крайна сметка се случи така, че не успях да се срещна с Андрю, тъй като и мен ме повлякоха обстоятелствата и се наложи да прекарам най-сладкия месец от лятото, пътувайки през мрачната западна Германия и още няколко държави, за да приключи всичко в прекрасния италиански север. Заради обещаващото преживяване в света на корпоративната адвокатура обаче, взех със себе си книжката, в която напоследък бе заживял Андреа. Дълго нямах време да обърна внимание на „Неправна кантора” (доста сполучливо заглавие между другото), но веднага след като се намерих със свободен ден в едно невзрачно германско градче на име Фулда, зачетох откровенията на главния герой…

Една непозната книга започва от задната корица, където обикновено има резюме на историята в нея. Краткото текстче от гърба на „НЕправна кантора” ме подготви за проблемите на съвременния живот, за самотата и отчуждението, за загубата на човешката идентичност и прочее неща, с които сме свикнали. Когато зачетох обаче, бях изненадан от едно доста проникновено въведение в професионалния свят и живота на съвременния адвокат, работещ в голяма и влиятелна кантора. Редици от еднообразни дни, тълпи от досадни колеги, потоци от смесваща се човешка реч, която не прави друго освен да замърсява звуковата среда и да тормози нормалната психика. Никакъв личен живот, стрес, апатия, работа, работа, работа – кариера.

Малко след средата на романа, там където вече в мен започна да се заражда едно „Стига! Не мога да слушам повече за досадното ежедневие на правните работници,” в интригата се появи обещаната жена...

Останалият текст и други справки тук:

Част 2.

Част 3.

Късен очерк на „Безподобните” от Райна Маркова и Юлий Давидов

След няколко месеца помайване, най-после пооформих разните драфтове, които бях събрал по стики ноутс и други тефтерчета, относно прочита на "Безподобните". Получи се следният разхвърлян текст:

"Романът "Безподобните" не е сърцераздирател-

ната историяна аутистичната програмистка Уника 

и оцелелият в наказателните халоперидолови соц- 

терапии Слупер. Това е разказ за неясното бъдеще 

на човешката интелигентност и чувствителност в

един свят доминиран от интелигентни устройства и 

интелигентен дизайн." Р. Маркова

„Безподобните” на Райна Маркова се чете бавно и трудно. Една от хилядите причини за това е липсата на  доминиращ сюжет, който да следим. Авторката не разказва, а обговаря проблеми.  И дори в определени моменти да има събитийност, свързана с някой от малкото герои, то тя не води към завършеност, не кулминира. Така е обаче и в истинския живот, в житейското време. Нещата не са безкрайна система от кулминиращи микро сюжети, които периодично да се окръглят и затворят в определен цикъл, който пък сам по себе си да послужи за готов сюжет на разказ. Simple as that, ден след ден - ужас.

Времето в романите на Райна Маркова, да кажем, е неопределено. Има книги в които някакъв герои еволюира в някакво изтичащо време, било то минута, час, ден, година, десетилетие, поколение, детство, младост или старост и накрая фабулата на текста се затваря, показвайки ни резултат. При Маркова нещата се случват иначе. Конкретно при ”Безподобните”, в потока на историята ние нямаме особена представа за астрономическото време, макар дневниковата матрица да ни го загатва до известна степен. Така ние имаме възможността да се концентрираме изцяло върху личностното време на героинята, ставайки преки свидетели на нейните неврози, на психичните й състояния. Това е случаят при Фани, предишната героиня на Маркова, така остава и при Уника в „Безподобните”.

В света на Уника има пространства, повърхности, декори и отправни точки, някои доста колоритни и авангардни детайли, които са на място и работат за атмосферата в историята. Обратно, в частта на Слупер, поради стилистичните обременености и стилово унищожителните еклектики, каквито рядко водят до усещането за сюжетност, сценичност и т.н. се получава абсолютна каша от имена, цитати и загатнати смисли. "Доста е поетична тази част," ще каже някой - "господинът е поет"; дразнеща и нечетивна е, бих казал аз, някой просто е объркал формата. Но пък вижте Уника, както предшестващата я личност Фани, има съвсем друга стойност. Причините за връзката й със Слупер са очевидни, създават се условия за пресечна точка,  но пък нуждата тя изобщо да се случи, поне  за мен остава непроницаема.

Тъкмо бях прочел книгата и в един чат с Райна Маркова стана въпрос за впечатленията ми. Тогава авторката й съвсем директно ми сподели „проблема” си. Аз знаех, че все някога ще напиша нещо по въпроса и предвидливо си копирах това онова:

"При мен проблемът е, че редовно погазвам някакви граници на удобството от гледна точка на чисто човешките възприятия, но хаотични и произволни "рандъм" глупости няма. Точно това ми беше и целта – да предизвиквам, дразня, изненадвам с контраст възприятията. Който иска кротки изживявания, да чете Куелю.И все пак много държа на това, да чуя честно мнение, дали до края перверзията ми удържа този темп или губя вниманието на читателя?"

За мен като ценител на „безподобните” неща, книгата е хубава. Тя съдържа историите на две неуравновесени, ярки индивидуалности, които не са се срещали никога, но успяват да общуват помежду си, заради привличането което Ункиа открива в блога на Слупер.  Тя, пишещата кодове, общуващата с невидими макабрени лица като Диоген е окей, но Слупер може би губи вниманието на читателите с интелектуалските си бълнувания. Като цяло историята е много добра, но вторият автор – Юлий Давидов, определено е в тежест.

Един друг аспект:

Райна Маркова не е автор на популярна литература, още повече пък на развлекателна, особено що се отнася до българската аудитория, но за коя друга да се отнася, след като книгите и се продават само тук? Романите и „Фани...” и „Безподобните”,  понякога разказват някакви неща, по често казват, обговарят,  информират за други неща и важни според авторката проблеми. Сигурен съм, че в България по-тежките и сложно композирани произведения от популярната литература, които се продават много, все пак не се разбират от масовия потребител тъпанар, какво остава за прогресивни и по-трудно смилаеми автори като Райна Маркова. За кого?! Споменатият потребителски тип предпочита популярна психология, „селфхелп”, „чик шит, той в невежеството си се оставя да бъде оплетен от агресивния маркетинг и налита на гръмки заглавия от рода на „Не пипай тази книга!” (от някакъв Ян ван Хелсинг). Затова и „Безподобните”, като че ли не се котира сред най-продаваните заглавия, макар и да е потенциално занимателна за младите "четящи граждани". Изначално книгата е някак маргинализирана, тя е алтернативно издание, чакало с години да се появи на бял свят. Но това не означава нищо, напротив още по-добре.

Твърди се, че Райна Маркова е един от най-четящите нови български автори, подготвена по редица проблемни явления на съвремието, че и на близкото бъдеще. Чел съм и нелепи хардкор закачки като това, че била психично болна например, но по тоя въпрос коментарът няма връзка. Изводът от такива двуполюсни казвания е, че към произведенията и  личността на авторката има интерес от широк кръг културно/антикултурно обвързани хора, и в двата случая, явно запознати с творчеството й.

Бих казал само, че досега Маркова определено има афинитет към психо и невротични герои като хлабавия Давидов Слупер от „Безподобните”, а и самата тя ги генерира, плътни и  убедителни през Фани на различните метаморфози „по пътя на светлината”, та до безподобната Уника. Край последната в книгата доста съмнително се навъртат някои от старите фанини приятели. Разни хора я разпознават категорично, а Уника тях не. Читателят  няма как да не забележи този момент, този нашепващ глас от миналото и да се запита: „Коя всъщност е тази алиенирана мадама Уника, дали в следващата книга ще бъде друг образ на порасналата Фани или ще мутира в нещо коренно различно?”

Ако все пак сте решили скоро да прочетете  някоя книга, но нямате представа накъде да се отправите с малката си гумена лодчица в океана на художествено литературните продукти, може да се отбиете до някоя от добрите книжарници и за 10 лв. да си купите „Безподобните”. Струва си дори и само заради страхотната корица. Сигурен съм, че абстрахирайки се от целия този очерк, бихте могли да се логнете успешно в света на „Безподобните”  и дори да си прекарате добре, особено ако прескачате и без това кратките появи на Слупер, които са удобно отделени от останалия текстов масив. Паролата е: Уника.

"Безподобните"

Райна Маркова/Юлий Давидов

Изд. Летера 2011

"Тънкости на приготвянето" от Деница Дилова

      Прочетох новата книга на Деница Дилова рекордно бързо. Основните причини това да се случи бяха три:

      Първо, седмица преди сборникът да бъде издаден, ми бе споменато, че се задава една книга с разкази, която ще „избие рибата”. Тогава нямаше как да знам колко буквално значение имат тези думи и как само в няколко истории ще измрат шарани, амури и други животни. Очаквах изданието на “Скалино” с възпален интерес, а когато се сдобих с него го излапах за два курса на 204 – от кв. Борово до центъра и обратно.

      Втората причина за светкавичния прочит се състои в краткостта на книгата – 10 разказа в 100 малки чаровни странички със симпатично изрязани ръбчета. Накрая има и едно приложение с кулинарни рецепти, което признавам си не дочетох, но евентуално ще го направя, в случай че реша да експериментирам в кухнята с десет гълъба, яребица или глиган.

      Последната трета предпоставка за бързата, но паметна среща с „Тънкости на приготвянето” е яснотата и стегнатата форма на разказите в нея. Стилът на Дилова е изчистен и комуникативен, подчертано развлекателен, и в комбинация със завършената концепция говори за опита на авторката в сферата на кратката проза.

      „Тънкости на приготвянето” не съдържа нищо излишно. Обвързани с кулинарната тема, разказите следват една линия, която нито предполага особени рискове, нито ги поема. Действайки „на сигурно”, авторката си служи с няколко класически техники, няколко похвата за сюжетиране, като по този начин хем постига стила, хем няма къде да сгреши. Десетте парчета в „Тънкостите” с малки изключения са еталон за добро писане и гарантирана четивност. Те доказват таланта на Дилова да се изразява ясно с достатъчния минимум от езикови средства, без да нарушава композицията, стила и цялостната атмосфера. Важни предимства в полето на краткия разказ.

      Това не е някакъв дебютен сборник с разкази, съдържащ еклектична китка от форми и сюжети, достоен да бъде озаглавен с дръзкото заглавие: „РАЗКАЗИ” от Еди Кой си. Това е „Тънкости на приготвянето” и е концептуална книга.

      Тук може да отбележим и две основни заключения, които произлизат от избраната кулинарна матрица, позната ни вече от автори като Виргиния Захариева с „9 Зайци”. Въпросното се явява един вид женско писане или както там го наричат, но:

      Хрумването за направата на кратък сборник от фикционални текстове, обединени под някаква кулинарна шапка, която предполага и раздел с готварски рецепти, къде като част от идеята, къде за обем, не е нито ново, нито оригинално хрумване. Неизбежно, това кара продуктът, който представлява книгата, да попадне в списъците на онова неавторитетно и дискредитирано пред сериозната литература явление, познато като “chick lit”. Оранжево розовеещата обложка на книгата със скицирано коте и рак, също не кореспондира много добре с темата за смъртта и екстремните завръзки в разказите.

      От друга страна обаче, освобождавайки се от всякакви рискове чрез предварително зададената рамка и явния си талант в кратката проза, Деница Дилова се е справила толкова добре в изработката, че веднъж попаднала в ръцете на читателя, книгата й лесно би помела всякакви предубеждения. Едновременно с бързината на увлекателните, достъпни като език сюжети, разказите от „Тънкости на приготвянето” са и доста безпощадни, особено що се отнася до съдбата на животните в тях. Те приятно, забавно и без агресия нарушават някои табута от лошата, наивна литература, като секса и насилието. Затова ако говорим за женско писане, с едно намигане бих нарекъл това на Деница Дилова: „freak chick lit.”

      Ако трябва да говоря конкретно за текстовете, трудно бих могъл да определя кой ми допада най-много. Всичките десет парчета действат като едно цяло и все пак „Възкресенията на един амур” радва с гротеската на мятащата се по земята, безсмъртна  риба. „Гълъб в супата” предлага някои крайни и натуралистични моменти, които обичам да срещам в литературата. „Разкритията на Алеко Дундич” е чаровна квартална история, която леко се проваля накрая, но не фатално. „Славен ден” е страхотен разказ. Бих споменал и „Въдворяване на покварените” без конкретни аргументи, просто защото тази градска легенда е интерпретирана накратко и добре.

      А макар да не си падам особено по любовната тематика, съзнавам каква сила има тя в цялата човешка култура, за Бога така е, та намирам „Нежен лов” за един от най-комплексните, дълбоки и интригуващи текстове в сборника. Какво да кажа аз като читател, който заради пола и сексуалната си ориентация  не би последвал глуповатия красавец Петер в хотела му, но мистерията, обстоятелствата при които главната героиня го прави, заедно с добре вмъкнатата религиозна нишка са вече нещо.

"Тънкости на приготвянето"

Деница Дилова

"Скалино", София 2011

Култовия сериал е спреният сериал

Съвременната телевизионната индустрия, както е известно, е силно конформистко пространство. В нея всичко зависи от статистиките и голата математика на рейтингите. По този начин качеството на излъчваните шоута не зависи само от майсторлъка на определени артисти (режисьори, сценаристи и прочие), а разбира се от аудиторията. Тук ще стане дума за сериалите и то щатските такива, защото именно конкуренцията зад океана, заедно с новаторските проекти на амбициозните творци, създава едно високо качество, продаваемо в цял свят.

Без да задълбаваме много във филмовата история, ще кажем, че има два вида шоута: такива, които се тътрят с години, без да губят своите зрители и други, които след първите няколко сезона биват спирани заради нерентабилност. Едните отговарят на редица изисквания, които ги правят масови и лесно смилаеми, а другите рискуват някъде и често не получават бързо одобрението, нужно, за да останат на екрана. Оказва се, обаче, че вторите не винаги са кофти продукции. Напротив, появява се един парадокс и той се състои в това, че именно спрените сериали се превръщат в култ за милиони фенове в целия свят. Едно недоразумение, важно за почитателите, но почти незначително за телевизионните програми, които бързо запълват появилата се ефирна ниша със следващия проект. В един момент, ние запалените зрители, започваме да си задаваме въпроса: Трябва ли един съвременен сериал да бъде на всяка цена отхвърлен, за да стане ако не легендарен, то поне малък фенски култ?

И да, и не! Знаем как несправедливото отхвърляне на едно стойностно творческо парче, може да му придаде култов статут и в същото време сме се нагледали на силни стартове, които поради липса на мярка и ламтеж за пари и статистически успехи се приземяват по задник в прахоляка.

Вече може да споменем спреният в края на 2011-та от HBO, Bored to death. Един сериал, привидно изграден на добрата стара детективска матрица, но на практика прилагащ свеж и забавен пастиш на същата, която извън постмодерните експерименти е преексплоатирана и сведена до обект на булевардната литература и ниско бюджетното кино. В Bored to death, отегчените герои наистина системно пушеха леки наркотици и като цяло бяха странни за обикновения зрител, но чарът им, заедно с тънкия, ироничен сюжет, бяха глътка свеж въздух за претъпканите с негледаеми клишета HBO.

Преди да продължим по темата за спрените сериали с Bored to death, обаче, сме длъжни да подкрепим аргументацията с един класически и задължителен пример за въпросното парадоксално явление. Става дума за Twin Peaks, разбира се, който е легендарния сериал на Дейвид Линч, но същевременно и не до там премислената продукция на още куп режисьори и сценаристи с най-различни стил и почерк.

Дейвид Линч, популярен вече от успеха на Blue Velvet, заедно с писателя Марк Фрост, получава възможността да създаде сериал, който да пресъздаде американската реалност, пречупена през неговата специфична сюрреалистична призма. Двамата обмислят нещата и така се ражда мистериозната ТиВи драма Twin Peaks, разказваща за малко планинско градче от северозапада, където при мистериозни обстоятелства е убита местната красавица Лора Палмър.

Макар да е позиционирано в четвъртък вечер в програмата на телевизията ABC и да се бори за аудитория с вече утвърдената комедия Cheers, шоуто бележи огромен рейтинг още с пилотния епизод, който не спада чак до края на първия сезон. Подписан е договор за втори сезон, който продължава да бъде супер успешен, но след разкриването на убиеца на Лора, контролът на Линч намалява, качеството на сериала разбира се пада, а с него и рейтинга.

 Последвалия спад в рейтинга вече няма особено значение, след като цяла Америка до сега се е питала: Кой уби Лора Палмър? и дори работодателите започват да се надигат заради проблема, че служителите им не могат да се концентрират върху работата от дискусии върху сюжета на новия сериал. Толкова грандиозен е успехът на Twin Peaks. Въпреки това къде заради неразбирателство с останалата част от екипа, къде заради приоритетната работа по Lost Highway, Дейвид Линч оставя сериала на заден план. Сериите се завъртат около агент Купър, черната и бялата дупка и малко по малко губят зрителите си, които вече не само не са закачени към интригата на убийството, а са лишени и от плътността на режисираните от Линч епизоди. В крайна сметка, за добро или зло сериалът е спрян след втория сезон и ние така и не разбираме какво се случва с обсебения агент на ФеБеРе.

По това време Twin Peaks вече се излъчва Англия, Испания, Швеция, Дания, Швейцария, Франция и т.н. Продават се всякакви рекламни материали, книги и списания за филма. Продукцията става абсолютен култ на световно ниво, който и до днес подържа твърда фенска база. Правят се всевъзможни трибюти, но въпреки феноменалния успех на сериала, въвел сериозната кинематография в телевизионната програма, декорите са отдавна разглобени, актьорския екип е разпръснат и Twin Peaks никога няма да бъде продължен.

Още един прекрасен пример в защита на тезата, че култовият сериал е спреният сериал, е любимата ни бутафория, разиграна от фалиращото семейство Блут, а именно Arrested Development (Развитие в застой). Шоуто, което от самия старт не спира да бъде ограничавано и рязано откъм епизоди, е сред най-фрапантните, неразбираеми за масовата публика и в същото време, култови за феновете, телевизионни произведения, добутвали до три сезона. Заснет ръчно, с треперещите кадри, рязка смяна на сцените, множество ремарки и препратки към миналото на историята, филмът носи усещането за абсурден реалити формат, който в първите моменти причинява главоболие. В същото време, обаче, Развитие в застой е толкова изненадващ, нелеп и смешен, че веднъж започнал да гледа, по-разкрепостеният зрител не може да спре. Това е шоу, което помита всякакъв морал, разбива всевъзможни табута и разтоварва зрителите с огромни дози неконтролируем смях.

Въпреки одобрението на критиката, шестте награди Еми и получения Златен глобус, шоуто излъчвано от FOX никога не се изкачва значително в рейтингите. Това довежда до постоянните съкращения в сюжета, които водят до компресирането на целия финал на трети сезон, който се превръща във финансово самоубийство за телевизията, особено след като времето на излъчване съвпада с откриването на зимните олимпийски игри през 2006 година.

В крайна сметка Развитие в застой е спрян за добро. В третия си и последен сезон, дали заради оказания натиск или нещо друго, сериите стават все по-произволни и историята започва да се разпада под масата от бутафорни сцени, които са забавни, но прекалената им концентрация заплашва да убие замисъла и да превърне филма в най-обикна клоунада.

Въпреки неуспеха в ефир, безброй DVD-та с филма са разпродадени из целия свят и дори се получава оферта от друга програма – Shoutime, за излъчване на четвърти сезон. Създателят на Развитие в застой, Майкъл Хървиц, отказва поканата като коментира, че е достигнал до предела на идеята си, разказал е историята, която е искал, а усеща как актьорите също са готови да продължат нататък в кариерите си. Развитие в застой приключва, но слуховете за пълнометражен филм не спират да бъдат дискутирани в медиите от 2008 година насам. Така през 2011 дойде и потвърждението, че ще бъдат заснети последни десет епизода, разказващи за развитието на всеки от главните герои през годините извън ефира, последвани от пълнометражен филм. Какво друго ни остава, освен да изчакаме това да се случи.

От създателите на спрени щатски сериали, Джонатан Еймс, мозъкът зад Bored to Death, изразява най-голям ентусиазъм да продължи с нов сезон, макар за сега да няма заинтересовани телевизии. Пак по класическата постановка, спреният сериал за ню йоркските напушалки Джонатан (Джейсън Шварцман), Рей (Зак Галафанакис) и Джордж (Тед Дансън) продава страхотни количества DVD-та от излъчените сезони.

            Това всъщност е толкова нормално, имайки в предвид звездния каст и добрия сюжет. Изобщо не е странно, че такъв филм бива спрян при положение, че се излъчва в понеделник, което никога не е било добра вечер за HBO, заради това, че сериите трябва да се борят срещу колосалния „Двама мъже и половина” и традиционната понеделнишка футболна вечер. Това е детайл, който до голяма степен дава ясен отговор на въпроса, защо се спират добрите сериали? Нещо повече – доказва, че липсата на рейтинг, няма пряка връзка с качеството на продукта. От тук можем в няколко думи да скицираме механизма, по който едно телевизионно парче се превръща в култ: готино съдържание – интерес от „хардкор” ТиВи феновете – кофти позиции в програмата – липса на рейтинг – спиране – шум от страна на феновете и критиката – КУЛТ.

   Еймс е готов да работи по продължение на историята, където бихме разбрали какво ще произлезе от хитрия „клифхенгър” в последните епизоди. Там главният герой (Джейсън Шварцман, представи си обърканата му физиономия!) съгрешава със сестра си, без двамата да подозират за кръвната връзка помежду им. В последствие Джонатан разбира потресаващата истина и отива на среща с новата, прекрасна приятелка (сестра му), където всички очакват шокова сцена с разкритие на инцеста, но вместо това двамата се впускат в страстна целувка и КРАЙ.

 Режисьорът твърди, че е способен да приложи куп сценаристки  трикове в евентуален следващ сезон, за да се измъкне от възникналата финална ситуацията, която е леко смущаваща за обикновения зрител. Ние не се съмняваме в занаятчийските му качества, но преди това, някой трябва да му даде бюджет и ефир. Успех, от името на всички доволни зрители, макар че, честно казано, с трите сезона Bored to Death си е добре и те са напълно достатъчни за добиване на въпросния статут. Все пак най-култовият сериал е спреният на време сериал.

П.С. Това разбира се важи и за саги като Desperate Housewives (Отчаяни съпруги) например, където осемте сезона не пречат на добрата репутация. Но все пак и в този случай екипът спира навреме и осем е крайното число за филма. Очевидно има Ти Ви истории, за които са нужни повече години и продължителността, както изглежда, няма да навреди фатално. Все пак някъде наричат Отчаяни съпруги „Twin Peaks на домакините”, затова като става дума за култ при сериалите, не забравяйте от кое планинско градче започва всичко.

"Превъплъщението" (жмежмо роман)

„Превъплъщението” (жмежмо роман)

или как се раждат чудовищата

„Жмежмо” е хубава и звучна дума. Тя изразява дебюта на едно бебе в сферата на речта и е един нов и различен подход към това житейско начинание спрямо традиционните „мама” или „тата”. „Жмежмо” – това е първото нещо което изрича главният герой от дебютния роман на Емил Стефанов „Превъплъщението”. Вероятно за това и книгата е определена от автора като „жмежмо роман”, заради самата идея за първите стъпки, за дебютирането и навлизането в играта на живота.

 Да кажем, че „Превъплъщението” се доближава до представата за това, което наричаме юношески роман, но от онези, които определено грабват вниманието на възрастните читатели. Той разказва напрегнатата история за израстването и пътя към превръщането в своеобразно чудовище на детето гений Братой Братанов. Него виждаме в обкръжението на веселото му, но съвсем не идилично семейство, попаднало под терора на таен съвет от местни учителки, свикнали да използват влиянието си за шантаж и трупане на материални облаги.

Драмата на протагониста Братой започва от едно често срещано и сравнително безобидно прегрешение сред децата, каквото е тютюнопушенето. Родителите Стойка и Братан са решени да се справят с това залитане от правия път на сина им и предприемат крути мерки срещу него. Борят порока с бой, глад, изтощителни постове с вдигнати ръце и тъмничен затвор в килера. Те прилагат върху невръстния Братой макаренковските си възпитателни практики и това лека полека отключва цяла буря от събития, които се обръщат срещу тях. Имаме на лице изнудване, опит за изнасилване, разорение и безкраен терор върху съществото на бедния малък гений, допуснал грешката да пропуши. В един момент от историята насилието ескалира до гротескни нива и започва да контрастира с безобидния и закачлив тон на книгата. Читателят изведнъж си дава сметка, че  е свидетел на сериозен конфликт, който именно инициира превъплъщението на детето в абсурдно създание.

В края на книгата външните сили напълно контролират живота и съдбата на Братой, възрастните около него се оказват истински агенти на злото и вродената доброта на героя, усетът му за всемирната логика и любовта му към всички, са поставени на сериозно изпитание. Не без помощта на принудителното интензивно четене и отшелническия живот в изгнание, невръстният гений попада в лабиринтите на мисълта и страданието в комбинация с невъзможността да проумее екстремното положение, в което се намира, го тласкат към нечовешката метаморфоза.

Повествованието в „Превъплъщението” е изведено чрез един лек и забавен, до голяма степен постмодерен маниер, който ни задава широк спектър от смисли чрез множество интертекстуални вметки и директни или не толкова срещи с разнообразни исторически личности. Така внимателният читател би открил присъствието в текста на Карл Гаус, Фройд, Шекспир, Пикасо, Гогол, Селинджър, Тери Пратчет, Омир, Ван Гог, Даниел Келман, Кафка, Йовков, Ларс фон Триер, та чак и Лора Палмър. Не остава скрит стремежът на автора да постави силна отправна точка към „Преображението” на Кафка, този сигнал светва още в заглавието, но тук връзката между Братой и Грегор Замза не е изплетена от невъзможности и екзистенциален ужас, а е по-скоро поредния интелектуален майтап.

Става дума за лека и увличаща история с художествено калпазански характер. Стилът на книгата е доста бъбрив и отвлечен в най-различни фактологически симулации, но не по онзи банален и отегчителен начин, а във форма, която би ни подсетила за образци от творчеството на такива като Дъглас Адамс, Пратчет, Том Робинс и Джаспър Форд. Светът на романа поставя читателят в заплетена игра, където ролята на Кюивистите, Големия градски часовник и мистичното число 2147 изнасят съвсем различна картина на българското градче „Q”. Така то от неоткриваема на картата провинция се превръща в необикновено и дори магично място. Да декора си остава роден, но внушението е друго и няма нищо общо с глуповатите интерпретации на българската реалност, на които твърде често се натъкваме. „Превъплъщението” е изплетено от умело подбрани детайли, някои определено отнесени от основната идея, но все пак цветни, симпатични и приятни. Именно те в комбинация с костюмирането на героите и техните особени характери, създават плътната атмосфера около щурото семейство Братонови. Почеркът на Емикеланджело (псевдоним на автора) е покрит с ирония, особен и алтернативен, на моменти мрачен и меланхоличен, защо не и малко пост-пънк. Струва си да споменем и майсторската изработка на диалозите, още една силна страна на романа в стилово отношение, като с тяхна помощ сцените не просто се изговарят, а биват изиграни – предимство за Емил Стефанов в сравнение с редица български дебюти.

Жмежмо романът „Превъплъщението” е обявен като първа част от трилогия, която разкрива цялата бурна история на Братой Братанов и странното му житие в градчето „Q”. Ако следващите парчета от този разказ запазят нивото на досегашния материал, то той несъмнено ще бъде едно забележително литературно постижение. Такова, което задължително трябва да се прочете.

Самиздат, София, 2011

Повече информация за местата, където се продава и т.н. на страницата на книгата във facebook, чието име напълно отговаря на заглавието на пост-а.

Loop ELEVATION падна. Разбира се!

Blame the wind!

Много ясно. Аз вече съм писал тук за бездарността на родните фестивални организатори (само те иначе на по-малки сцени нещата някак си се случват). Затова няма да изпадам в подробности. Основното е, че огромният мега-хипер-гъзарски-европейско-западно-модерен фестивал бе отменен на втория си ден. Никой няма да се кефи. Това е положението. Първо феновете през лятото на 2011 се разминаха със "Сонисфиър" сега и с това. След като фронтменът на Jamiroquai повлече крак вчера и се прее*а на родна почва, сега силният вятър не остави никакъв шанс на селските организатори.

Както винаги - ужасно менажиране на цялото събитие:

- кофти пропусквателен режим

- охрана от примитивни лумпени

- липса на информация

- липса на кординация

- объркани изпълнители с гневни мениджъри

- доброволци изнасят цялото напрежение

- организатори си изключват телефоните

В това време мениджърите на разни Ди Джеи и други артисти се опитват да разберат какво е положението докато са на път да се качат на самолета за България. Тук пък асистентите (доброволци, а не професионалисти, на които се плаща) и посрещачите дори не знаят какво да правят с Вип гостите, тъй като хотели в София не са резервирани за тях, а в Разлог Духа и летят тенти.

Тоталната балканска неразбория, в която комплексирани организатори са неспособни да обхванат в съзнанията си целия процес на случване в един фестивал. Смотаняци с калпаци, които мънкат и шикалкавят понеже не знаят и не могат да сторят нищо.

Впрочем балканска неразбория сигурно не е коректен израз по тази тема, тъй като вече от години сърбите правят Exit, фестивал, който се разрастна и доби култов статус. Посещава се от различни хора от цял свят та и дори всички си изкарват добре. За разлика от тях на фестивал в БГ гледат да те прекарат добре. Както се казва: топла бира и студени кебапчета + гадното поведение. Вместо - "Вие хора цяла година бачкате, а сега сте си взели почивен ден и ще ни платите да ви забавляваме" - се получава нещо като - "Давайте кинтите и се кефете, че пак някой сме ви довели да видите, че иначе...не знам си какво си."

Цялото това отношение е резил и ганьовщина. Потвърждава всички митове за простотията на българина и е чудесен повод за сатирични вметки от страна на целия свят...

И така втори ден на Loop ELEVATION няма!

the vegetables are actually alive...

Днес в новините няма почти нищо фрапантно.

Изглежда, че Хамис, един от най-свирепите синове на Кадафи, е умрял от раните си. Това въпреки присъствието на смъртта не е толкова лоша новина, струва ми се. Имайки в предвид, че този експресивен агент е управлявал най-свирепата и тренирана армия – защитничка на режима на тати. Различни държави продължават да се включват в авиошоуто, докато привържаниците на Кадафи за сега явно смятат да отвърнат с хулигански актове като този на пл. Тахрир срещу генералния секретар на ООН.

В Япония нови катаклизми няма, но онези във Фукушима още се опитват да овладеят ситуацията с реакторите. Все още очакваме взрив и стапяне на ядра! Основната дилема на специалистите за днес е дали да изпуснат пара от реактора или да го оставят да си се напича. В първия случай съзнателно ще изпуснат допълнителна радиация във въздуха, което не е хубаво, а във втория случай ще чакат да видят дали налягането на реактора ще стигне критичната точка. Тогава вероятно ще последва взрив и ядрен катаклизъм!

Стискам палци на японците да се оправят час по-скоро, за да продължават да ни радват с нестандартното си мислене и за напред:

И дано след цялата тази бъркотия зеленчуците да не оживеят наистина!

В личен план нещата вървят добре, благодаря. Цял ден изпитвам нужда да слушам „A Night At The Opera” на QUEEN, където всяко парче ми е любимо завинаги. В тази връзка мога да споделя също, че пиша разказ, който е озаглавен „The Queen” или „Кралицата” и разказва за една буржоазна домоуправителка от центъра на София. Историята засяга интригата около едни неплатени сметки и се базира на фрагменти от „Бохемска рапсодия”. Надявам се да я завърша скоро.

Ето за това ( в отговор на миналия пост)

Мамка му!

Като се събудиш в 12 часа в неделя един такъв подпухнал, рошав, обезкуражен. Предната вечер в деня събота, който си прекарал вкъщи пред компютъра, си стоял до късно и си работил усилено и си си изработил работата, докато много други хора може би са подскачали тук там в изблици на ентусиазъм, както се кава, а на тебе ти е все тая, не си доволен. Не си доволен не поради някакви там тъпанарски творчески алиенации или нещо подобно, не си доволен просто щото не си доволен и не ти е комфортно. Уж си свободен, уикенд е и можеш да правиш каквото си искаш, щото си си свършил работата и имаш време за себе си. Ама тя и работата ти не е била за тебе си, така, че какво като имаш време за себе си. К'во да го правиш това време? Започваш да си представяш някакви обаждания, някакви излизания, някакви чупки и фатки, сяданки по заведения, поръчванки, консумации...смях, радост, ендорфинче - едва ли не?!Обаче колелото се превърта и се сещаш, че нямаш пари. Обаче това не е толкова важно, нямаш и настроение и сигурно си леко нервен и параноичен и може да обидиш някой и вместо ендорфин да се опери някой гаден к*р! Я по-добре да си стоиш вкъщи. Пък като си останеш вкъщи трябва да свършиш някоя работа. Нищо, че си си я свършил предната вечер уж и имаш време за себе си, какво да го правиш това време...

И обикновенно ако не седнеш да пишеш, сядаш да четеш.

Въпрос:

Какво ли може да прави едно българско човече, което се буди в неделя сутрин в града София на датата 20 Март 2011 година?

Условие: Задължителна скука, липса на план, преизпълненост на някакви там примерни норми в себеактуализацията (такова нещо не съществува, но повечето хора вярват в него) и така нататък - липса на проблеми да речем...

Отговор: Един средностатистически пловдивчанин би констатирал много бързо - АЙЛЯК!!! С три удивителни, задължително!!! Както и след "задължителност" често се слагат три удивителни... Въпросът обаче касае българче, което се буди в София.

Най доброто, което предлагам на всички, българчета, дето им е скучно е да изведат някое радикално заключение за себе си. Няма нищо по-отрезвяващо за онези, които обичат да мислят. Какво по-отрезвяващо в неделя сутрин от това да откриеш, че си дивак и цивилизационно nonentity, сиреч - нищожество. Иначе може да си пуснеш някоя игра, да послушаш музика, да си поближеш сладоледа или просто да си грабнеш цигарите и телефона и да отидеш на "кафе в квартала", обаче това няма да те направи НЕЩОжество в теоритичен план...

По света се случват някакви неща. Ето например едни са чули, други не, че вчера в Либия избухна война. Французите, следващи пословичния политически нюх на своя дребничък водач, както е било и преди, както казаха и по БиТиВи. И ако днес някой е разбрал за това по някакъв повод, душицата му се е ужасила и той е възкликнал: "Ужааааас!" или пък "Много гадно брат" и така е отдал дължимото на проблема и се е завърнал към своя уикенд, то не е лошо този някой да се замисли за своето дивачество и екзистенциална нищожност. Все пак една такава позиция доказва някаква хуманност у българчетата и това е похвално, но това се родее с пресечната точка на онази хуманност към циганите и спонтанната омраза към тях, когато опънат катун пред блока ти и гепат портмонето на майка ти, която се връща от работа в някакъв там цех или нещо подобно...

Просто нещата са много шибани.

Впрочем как се опъва катун, като палатка ли...защо "опъва" не е ли строи или пък разпръсва...както и да е.

Не заговорих за Либия, за да защитавам някакви свои външнополитически възгледи. Просто не съм вярвал, че в днешно време може така неочаквано да избухне такъв конфликт с химически уръжия и живи щитове, разполагане на щабове в болници и други такива приоми. Просто съм малко потресен. Все пак съм расъл с Ясер Арафат, Ивицата Газа, Чернобил и Сините каски. Притеснявам се. Както изпитвах и параноя от загиване на планетата, когато миналата седмица трусове и цунамита праснаха Япония. Въпреки това!

Някак си всички тези неща ми влияят и ме карат да се интересувам от тях, което впрочем не ме правят по малко дивак или nonentity в качеството ми на българче, чиято цивилизована нация не може дори да продуцира качествени новини, превод в ефир та дори и добра дикция в ефир...мамка му! Много слаба работа.

Освен всичко останало външната политика на България отново се върти като фурнаджийска лопата. Ще бъдем ли с тях, няма ли?

- Ще бъдете, но като хуманитарна подкрепа - казали те и добавили - защото сте смотани, нямате читава армия, дори самолетите ви са неразпознаваеми за нашите радари и само ще пречите. Елате на хуманитарни начала, пуснете там и някоя фрегата да не ви е срам, пък белкем се научите поне на хуманитаристика...

Все едно сме постоянно в годината на лунното си число, като онзи руски герой от онази книга за времето на прехода, дето накрая така забатачил с числата, че чак се обърнал към "Книгата на промените". Така разбрал, че лунния период, със своето число 43, е всъщност педалски период на слабости от всякакво естество. На нескопосаност, некадърност и тъпота. И той все пак си чакал със свита душица щастливото число 34. И то се появило:

"34 се забави доста след безкрайни "Стиснати зъби", "Кавги" и "Войски". Заветното число пак подлагаше верността на Ст. на изпитание - и реши да го възнагради чак когато в нея не останаха никакви съмнения.

- Ууу, трийсет и четвърта! - изблея Простислав. - Глей, глей ква мощ бе! Яка! "Мощта на Великото". Значи около тебе, грешния, са се събрали тъмните сили и ти викат: "У, педал! "А ти им викаш: "Кой е педал бе? Вие сте педали! Сега ще ви науча аз вас, сега ще ви дам да разберете!" И тъмните сили значи ти се надупват идеално, от първа до шеста позиция. (Бел. авт. Става дума за хексаграми.)

И накрая да се върнем на Неделята. Понеже е неделя и се чудех как да си изпия кафето, след като не пуша вече цигари, безконтролно, реших да си попиша малко - ей така, в потока на мисълта. Затова тъпунгери да не съм чул нещо за граматика или правописни грешки!

*?*

ЧУДЯ СЕ, ЗА КАКВО ЛИ МОГА ДА ГО ИЗПОЛЗВАМ ТОЯ БЛОГ?

Лайф и Нюз

Трябваше да напиша своя бърз коментар по обширната тема за публицистичните медии, за един семинар в Софийски университет. Без да го мисля много, композирах следния текст:


За смешните медии

Има едни такива селяшки издания, колеги, които са широко популяризирани в интернет. Било на заглавната страница на някой силно посещаван сайт като “Zamunda.net” например или някъде другаде, чрез банери и всевъзможни кукички. Става дума за електронни български таблоиди, които чрез широката си разпространеност, с времето добиват статута на официални информационни източници. Просто защото, всяка друга възможност за информиране е заглушена за масовия читател на интересни заглавия, било от новинарско или друго естество. Става дума за простия читател, с извинение, които някъде там, из дебрите на родината, използва интернет за свой прозорец към света. Той не знае чужди езици, не е чувал за такива основни източници на новости, каквато е една информационна агенция, един пресцентър на дадена институция, едно популярно издание с традиции, стил и т.н.
Тези потребители са особени жертви на връхлитащата ги информация, особено днес, когато децата израстват с интернет. А този интернет, българо езичният, в своята широко достъпност, е заразен с кич, пошлост, симулации на култура; разчита на скандалното, на любопитството на своите потребители.

Тук съм избрал едно конкретно публицистично издание, една електронна МЕДИЯ, представете си!, която изглежда плаща заплати на цяла плеяда, ниско квалифицирани грамотни хора, за да съчиняват и разпространяват гламотории, с извинение. Такива гламотории, които с гръмките си заглавия, осигуряват стотици хиляди кликвания, които пък носят хиляди левове от реклама. Струва ми се, няма нужда да се пояснява, че този, който кликва на такива заглавия е именно типът потребител, който вече бе описан.
Медията, за която става дума вероятно се нарича “B” от Bulgaria. Тя има две основни подразделения “B Life” и “B News”. И това всъщност звучи доста резонно – един екип се занимава да улавя и разпространява лайфстайл пикантерии, а друг един екип се занимава да отразява новини, което спомага за изграждането на авторитетен образ на самата медия. Да, обаче, чуйте как звучат заглавията, съответно на единия и на другия отдел. Ето ги тези на “B Life” – жълтият отдел:

“Мъжете в слипове са идеалните съпрузи”;
“Мис Силикон: Излъгаха ме, че ще съм новата плеймейтка”;
“Най-богатите звезди на порното”;
“Лейди Би облизва наред “;
“Кристина Агилера гола и насинена”;
“Гонзовица заби Благо Георгиев”

Всичко това, естествено, е придружено с множество илюстративен материал, главно цици, когато става дума за жени, и коремни плочки, когато става дума за мъже. Ако новината не предполага присъствието на гола плът, такава е добавена допълнително за радост на окото. Един триумф на мускулатурата и женските овални форми.
Това всъщност е напълно окей, кой не обича да оплакне окото, кому не е приятно да научи по някоя история от света на известните, онези горе. По презумпция те са основно футболисти и фолкпевици, друг спорт няма, друга музика не се слуша, защото е тъпо и не модерно.

Тук идва функцията на другия отдел, новинарския. Там са сериозните заглавия, които биха информирали човек и биха го направили адекватен в действителността.
Ето ги и заглавията на “B News”:

“Златка и Иванина в гола фотосесия на село” – Появи се и първият български еротичен календар на аграрна тематика!”;
“Андреа с огнена визия “;
”Вегетарианци не щат секс с месоядни”;
”Путин кръсти БГ-кучето Бъфи и награди кръстника му” – за бога, та нали той го е кръстил, себе си ли е наградил?

Заглавията на “B News” продължават с:

“Най-горещите лесбийски сцени “;
”Ким Кардашиян скъса с бившия на Холи Бери”;
“Хотел за гейове откриха в Маями “;
“Куршум в главата на пенсионер”;
“Родители напиха децата си и убиха едното от тях”;

Разликата в темите на двата отдела е очевидна и не се нуждае от коментар. “Езиковата комбинаторика” (как иначе да нарека произволното комбиниране на думи и словосъчетания с цел постигането на смисъл) проявена на страниците на това издание също. Това получава читателят, когато се отегчи от жълти новинки и пожелае да прочете истински.

Тук някой ще каже, какво толкова, нали така правят медиите. Познават добре таргета си и му поднасят това, от което има нужда. Цитираната медия е просто още един пример за добър маркетинг и всяка нападка срещу нея е продиктувана от чиста завист.
Това обаче е мръсна долна манипулация и евтина реторика, защото тези медии задоволяват таргета си, но пак те са тези, които го създават и изграждат като културен тип.

Идеята ми не е този род публицистични медии да бъдат мразени и срещу тях да се води борба. Това би било глупаво и сектантско. Те са опасни също толкова, колкото и читателят е опасен, сам за себе си. Те са също така и смешни, смешни са и са наивни за тези, които разбират механизмите им. Когато човек схване как поразява този тип медийна зараза, вече е имунизиран срещу влиянието й, като антителата на вируса се изграждат главно от самоуважение. Последната алегория идва да покаже, че е нужно само достигането на едно средно културно ниво от страна на читателя, за да може той да гледа с ирония на тази резило-цицо-клюкарска публицистика. Погледната с подходяща нагласа, тя всъщност може да бъде доста забавна.