Като фен на мрачната естетика, на ужаса и гротеската,
обичам грозното в изкуството и съм свикнал с инструментите му. Въпреки това
обаче „Длъжникът” на Марианна Георгиева успя да ме уплаши, леко да помрачи
настроението ми и откровено да ме потресе в няколко момента от четенето.
Стилът на Марианна Георгиева е унищожително концентриран
и свидетелства за един огромен талант. Почеркът ѝ изказва ясен и прозорлив
поглед, една зряла социална критичност, каквато можем да видим при много малко
от младите български писатели, пък и въобще, нека не градим впечатлението, че
навън липсват некадърници, мотаещи се в краката на литературата!
„Длъжникът” не е класически композиран роман, можем да си
представим дори, че въобще не е роман, а някакво друго произведение на изящната
словесност като голяма поема например. Това е книга със собствена логика и
фрагментарна подредба на текстовете, където времената, пространствата и
разказваческите гласове непрестанно се рушат и съграждат наново. В тази книга
се е вселил демон и тя дума по дума, сцена по сцена се бори с него, опитвайки
да изпълни ритуал за прочистване.
Книгата на Марианна Георгиева изпъква още от първите
страници, защото в нея „птиците цепят мрака наоколо и режат небето”. Авторката пише
остро и моделирайки без погнуса с грозни и противни материали. Тя е студена и
обективна. Описва безпогрешно бита на хората преди и сега, тук и там, но при
нея последните целувки се дават от „хладна, вкочанена уста”, а „любовникът си
заминава бързо като пребито и наказано куче”. В „Длъжникът” пространствата са
непознати и опасни. В един такъв свят, откровено всяващ страх и напрежение,
дори вятърът „се увива в краката ѝ като стоманена верига или нещо подобно”, защото този вятър не е
обикновен вятър и в мрака той довява различни субстанции, за да причинява
злини. Контрастите и подобията тук са ужасяващи. В тази модернистична и някак
по експресионистки декорирана картина, където светлините играят, физическите
измерения са миражи – общуването е зловещо и деконструирано от напиращата
лудост, интериорите са стари и корозирали, а екстериорите пък опушени и покрити
с кал.
Всичко тук е лишено предварително от всякакви перспективи
за положително случване, но нещо в книгата все пак се бори с демона, който плюе
скверности. Четейки текста ние усещаме присъствието на този поборник, но не знаем със сигурност кой е той
или се страхуваме да изречем името му, за да не изглеждаме сантиментални.