Гоце в Либия

В студиото са се събрали хора и наблюдават с интерес какви обрати ще приеме играта. Интернационален реалити формат. Участват българи – аз, някои мои приятели, шампиони по автостоп и оцеляване в агресивна среда, и Гоце + разни чуждоземци, които са по-скоро второстепенни герои. Това е нещо като престижното рали Париж – Дакар, но без собствени превозни средства;пак се тръгва от Европа, прекосява се част от северна Африка и се завършва незнам-къде. Не знам къде понеже нито аз, нито някой от моите приятели завърши трасето, а останалите участници люто пазят тайни и си серат в устите. В различните етапи се преодоляват разстояния по световната карта със или без помощта на местното население. Един вид със всякакви средства. Теоретично нищо не е забранено, само някои действия подлежат на морална оценка от страна на зрителите.

Настоящия етап трябваше да се проведе в Либия, да се прекоси тази немалка държава и да се продължи нанякъде. Ние отпаднахме току на последния чекпойнт преди границата и се установихме в полевото студио, от където да наблюдаваме развоя. Чужденците отпрашиха напред по разни свои начини, а на чекпойнта се регистрира последният останал български участник. Беше Гоце, който всички мислехме за отпаднал в един от доста по-ранните кръгове. След като и ние се присъединихме към зрителите в студиото, разбрахме какво всъщност е станало. Причината за провалът му била следната:

По време на преминаването ни през Сърбия, ние наехме местен гид с дребните, които успяхме да съберем по джобовете си. Така се измъкнахме от тази негостоприемна земя. Гоце обаче, който още от подбора насам странеше и изобщо се проявяваше като лукав и саможив човек, продължи сам. Придържал се към гористите местности и не се притеснявал от разбойници и диви животни, тъй като единствен от състезателите носел пушка. В началото се движел добре, но дошъл моментът, в който картата му го подвела и забатачил из някакви безкрайни хълмове. От последните военни конфликти насам, сърбите използваха този трик в картите си. Топографът ти е показал равно зеленикаво пространство и дори по някое измислено село за тотално объркване, а когато отидеш там, намираш хълмове, непроходими гори и шубраци. Това се случило и на Гоце. Някакви селски зевзеци дошли с актуална карта и обещали да го измъкнат, но всъщност му дали кройка за бална рокля от някакво старо модно списание с приложение. Гоце няколко часа следвал оверлога и се затрил както никога. В последния момент на някакъв разбит планински път, ненадейно изcкочило малко червено Юго и срещу скромен подкуп, шофьорът му склонил да откара уморения български състезател до границата. Така той пристигнал в последния момент, за да се регистрира. По това време ние вече сме били в Италия и сме преговаряли с капитана на ферибота, да ни качи безплатно до Тунис ако обещаем да излъскаме палубата. Както и да е.

Гоце се въртеше в каменната къщичка, където се намираше чекпойнтът и разкопчал прашната си риза в цвят каки, умуваше как да извърши преминаването на размирната територия. Смяташе да използва някои свои политически връзки, но едно, че батерията на телефона му бе паднала и друго – в Либия „политически връзки” беше доста условно понятие в момента. Българинът се въртеше сред събралите се местни жители и разпитваше за зарядно.

- Ду ю хев а чарджер бай ени ченс? – питаше той на своя специфичен английски като показваше батерията на телефона.

- لا كهرباء ! – отговаряха местните, което според знаците им значеше нещо като – „Намя електричество!”

Повечето дошли бяха про-Кадафи настроени, но явно смятаха да разпуснат няколко часа от революцията като погледат малко по-хуманно шоу. Те се радваха шумно и приветстваха белия състезател като подскачаха със стиснати юмруци. Гоце разбра, че няма да намери зарядно и се приготви да навлезе в либийска територия. Провери колко патрона са му останали, защото бе ловувал по пътя и потегли. Преди да се отдалечи, от тълпата излезе дребен мъж с тъмно лице и мустаци. Беше облечен в лилав шушляков анцуг и стискаше някаква папка.

- Разбрах, че от тук минава европейски политик или държавен глава, вие ли сте? – попита той на завиден английски.

- Мей би ай ем дис мен. – отвърна Гоце загадъчно.

- Елате настрана! Опитвате се да преминете през нашата държава, нали? Сигурно ви е известно в какво положение сме в момента.

- Ъфкорс...Ай ноу!

- Добре, дошъл съм да ви помогна. Но при едно условие.

- Нейм ит! – викна Гоце решително.

- Мога да ви помогна да прекосите Либия и да станете победител. Останалите участници преди вас вече са мъртви, нямате конкуренция. Трябва обаче да застанете на поста „Министър на транспорта и развиващия се туризъм.”

- Екскюзми?!

- Точно така, след падането на Полоковника ние ще имаме нужда от правителство. С победата от това престижно състезание вие ще бъдете добра реклама. Нещо като втора работа, нали разбирате.

- Афкорс, афкорс...Айм он ит! – Гоце нямаше търпение да изпълни досадните условия и да продължи.

- Има само един малък проблем, английският ви не е много добър. Нали разбирате, ще работите на английски. Имате ли някакъв сертификат, поне Тойфел.

- Ай донт нийд сертификат...Айм дъ президент оф Булгария, фор годс ейк!

- Тогава се страхувам, че не мога да ви помогна сър.

- Ноу, ноу! Уейт! – Гоце бръкна в джоба си и извади пачка с различни валути. Подбра сто либийски динара, което са си доста пари и ги бутна припряно в ръката на мустакатия арабин.

- Ок, може все пак да ви помогна, но вече не говорим за министерското място, да знаете. – побърза да уточни местният, след което добави – О, Мохамед!

В студиото избухна гръмко недоволство. Тук там ехтяха сочни български псувни, „Не мога да повярвам, че го направи за втори път в едно състезание.” – изкрещя някой.

„Нека чуем какво мислят за тази тактика зрителите!” – обяви водещият и припомни телефоните за пряка връзка...